Кариерата никога не ме е интересувала, категоричен е забележителният майстор на диригентската палка в интервю за италианския печат от средата на 70-те години. След упорита работа десетилетия наред е настъпил моментът, в който искам да поживея! Да се разходя, да прочета някоя книга докрай, да поговоря с децата си... Обичам живота, природата... Не е само музиката - има толкова други вълнуващи неща. Те трябва да се усетят, преди да си кажем последно сбогом...
Музикалният свят си взе сбогом с Карло Мария Джулини през юни 2005-a година. Великият маестро току-що бе навършил 91. Доста преди това все по-рядко се появяваше на пулта. Остави сравнително малко записи. Не бяха по вкуса му изявленията, преднамерената показност. Прочут бе с пословичната си прецизност. Наричаха Карло Мария Джулини скъперник на жестовете. Застанеше ли на пулта успяваше да внуши идеите си с емоционална сдържаност, която удивляваше мнозина. Още повече като се има предвид, че Карло Мария се появил на бял свят в Барлета, Южна Италия. 16-годишен прекрачва прага на Академия „Санта Чечилия” в Рим, където учи цигулка при Реми Принчипе и дирижиране в класа на Бернардино Молинари. Сетне свири като виолист в оркестър „Агустео”.
Там се научих какво мога да дам и какво да взема от диригента. Не просто вземане-даване, а магическо преливащо движение. Неoписуемо щастие бе да свиря под палката на Бруно Валтер, Виктор де Сабата, Ото Клемперер, Вилем Менгелберг... Дори с Рихард Щраус съм работил! Изминах пътя на оркестрант и разбрах, че оркестърът не е просто вид инструмент. Това е човешка сила, която трябва да се освободи по възможно най-добрия начин.
На пулта изпитвам същите чувства, каквито навремето, когато свирих в квартет. Не се усещам диригент с главна буква, а музикант, който свири заедно с другите. Колкото до авторитета: или властваш със сила, или повеждаш другите по пътя на убеждението. Предпочитам да убеждавам!, твърди в интервю за в. „Монд” Крало Мария Джулини.
Изключително внимателно подбира авторите и творбите. Предпочита музикалното наследство на XVIII и XIX век. Трудно навлиза в стилове и епохи, които са му чужди. Като млад защитавах Стравински, Хиндемит, Шьонберг, Веберн... Сега младите защитават други композитори, а те са доста далеч от онова, което съм в състояние да разбера. Изпълнявам музиката на тези автори, в които откривам чувства, не само усещания. Това е водоразделът – не бих дирижирал произведения просто така за информация, пояснява Джулини.
Всъщност диригентът търпи доста критики за прекалено мудните темпа. Ернст Кобау отбелязва във Вийнер Цайтунг: Една от причините за внушителния релеф, безукорно изпипаните детайли, пределно ясния замисъл откриваме в афинитета на италианския маестро към преднамерено сдържаното темпо. Никога обаче то не е в дисонас с останалите елементи в дадена композиция. Изпълненията на Джулини се помнят, противно на далеч по-привлекателни и атрактивни наглед интерпретаторски идеи и почерци...
Пътят към върховете за Крало Мария Джулини започва от оперния театър в Бергамо през 1950, където дирижира „Травиата”. Година по-късно вече е шеф-диригент на радиооркестъра в Милано. Корифеи като Тосканини и Де Сабата ентусиазирано подкрепят младия Джулини. През 1953-та Крало Мария става наследник на Виктор де Сабата на поста шеф-диригент в Ла Скала. Разширява репертоара със заглавия като „Коронацията на Попея”, „Замъкът на херцога Синята брада”, осъществява италианската премиера на „Сватба” от Стравински. През 1955 Джулини, Калас и Висконти приемат френетичните овации на публиката в Миланската Скала за постановката на „Травиата” - култов спектакъл, съхранен за поколенията от звукозаписната компания И Ем Ай. Същато година Карло Мария Джулини дирижира „Фалстаф” на фестивала в Единбург и триумфира с „Дон Карлос” в Ковънт Гардън. Маестрото печели слава на един от най-респектиращите авторитети, що се отнася до италианския оперен репертоар. Започва обаче постепенно да се отдръпва от театъра.
Нека не звучи мелодраматично, но музиката ми причинява страдание. Всяка творба изисква самотни седмици на проучване, размисъл, без да съзирам сигурност в края на пътя. Нужно ми е време, за да се съвзема между отделните изпълнения. Затова дирижирам все по-рядко. Избирам къде, кога, каква точно музика... Напуснах театъра, но това не означава, че не обичам операта. Тъкмо обратното. Напуснах, защото прекалено я обичам! Няма разлика между добрата вокална и симфонична музика. Те са съвсем равностойни. Дори в известен смисъл се допълват..., думи на Карло Мария Джулини.
От средата на 60-те години италианският маестро работи интензивно с оркестър „Филхармония”, а сред записите с именития лондонски състав се откроява Реквиемът на Верди. През 1968-а Джулини става шеф-диригент на Чикагския симфоничен оркестър. В периода 1973-76 е начело на Виенските симфоници, а от 1979-а - на Филхармонията на Лос Анджелис. Гвоздей в програмата с тези състави са творби от Моцарт, Бетовен, Шуберт, Брамс, Брукнер, Малер...
В музиката от едната страна има малък човек, който усърдно изучава. От другата е геният, който властва над него. Усещаш някакъв вид смирение... По време на изпълнение обаче смирението не е позволено. На пулта то се превръща в предателство. В този миг аз съм композиторът! Убеждението ми е толкова силно, че вече съществува само едно възможно тълкуване. Това, което осъществяваме с колегите оркестранти, повдига завесата Карло Мария Джулини. И допълва: Диригентът носи в себе си точно определен звук и опитва да го изрази чрез съответен жест. Не мога да направя жест, който не носи музика. Тя живее в мен и изпитвам необходимост да й дам живот. Жестът е вътрешен факт, никога външен.
Няма нищо в ръката. Всичко е в главата, споделя Карло Мария Джулини пред Ернст Кобау.
Ето още от откровенията на италианския маестро: Слушам мой запис и колкото добър да е той (според критиците, дори според мен) винаги ми се ще да опитам пак! Имам записи, които дълго не се осмелявах да чуя. Концертът може да се повтори, но регистрацията остава. Това е миг. Миг, който е пределът..., твърди един от великите диригенти на ХХ век.
Много от записите на Джулини са част от златната колекция на отминалото столетие. Познавачите имат Реквиема на Верди, „Дон Карлос” с Доминго, Кабайе, Шерил Милнс, „Сватбата на Фигаро” и „Дон Жуан”, цигулковия концерт на Бетовен с Ицхак Пърлман, человите концерти на Сен-Санс и Дворжак с Ростропович... Регистрации, които предизвикват възхита, удивление, размисъл...
На 9 май музикалният свят отбеляза 100-годишнината на Крало Мария Джулини.
В неделната вечер ще слушате записи на майстора на диригентската палка. С Лондонския симфоничен оркестър ще представят Симфония № 8 от Бетовен и Първия клавирен концерт на Брамс със солист Алексис Вайсенберг.
Ще чуете и откъс от един от любимите записи на Джулини: „Стабат Матер” на Росини със солистите Катя Ричарели, Лучия Валентини-Терани, Далмасио Гонзалес, Руджеро Раймонди, с хор и оркестър „Филхармония”. На диригентския пулт - Карло Мария Джулини.
11 май, 19.30 часа
