Документалната драма „Памет за 1913-та” разказва за събития, за които нито бях чел, нито ги бях чувал до преди 30 години. Тогава, при една командировка от радиото, стигнах до онова място на южната ни граница, където се опират в една точка България, Гърция и Турция. Беше февруари, бадемите вече цъфтяха, а над хълмовете, слизащи към тучна Тракия, грееше луна.
Като свърши записът, командирът на заставата посочи едни мъждукащи в далечината светлини. Знаеш ли, попита ме той, какво е ставало в тия села през 13-та година? Знаех само, че след като започва Втората балканска война, османската армия, в нарушение на Лондонското споразумение, преминава линията Мидия - Енос, преминава и българската граница от 1912 година. След Букурещката мирна конференция, когато се разбира, че окупираните наши земи остават в пределите на България, тя се оттегля. И само толкова. И дават път, продължи офицерът, на башибузука, който изпепелява селата, избива мъжете, а жените завлича в харемите в Одрин и Истанбул.
На другия ден на пазара в Ивайловград се запознах с мъж, оцелял в погромите. Бил на седем години. Затворили го с другите мъже от селото в училището. Те го избутали през прозорче, през което само дете можело да се промуши. Училището изгоряло до основи и никой друг не се спасил. Той, освен че оцелял, и не осиротял. Баща му, войник в солунския гарнизон, оживял в ада Трикери – егейският остров, превърнат в злокобен пантеон на хиляди умъртвени с глад и жажда български мъченици. Майка му също оцеляла, но моят герой не знаеше, или не искаше да каже как е станало.
Редакторите в радиото не пуснаха историята, изтриха и записа. Беше в навечерието на "възродителния процес". Сега се и пише, и говори за кървавите лято и есен на 13-а година, но живите свидетели вече ги няма. Сега тази затулвана трагедия излиза на светло, но официалното слово е някак тромаво и стеснително, наострило уши за чуждите думи, преглъщайки нашите най-горчиви. Наследниците обаче са тук. И на жертвите, и на насилниците. В онзи край, след толкова години, ме отведе не само споменът, но и въпросът как потомците виждат общия ни път със съседите. Героите на документалната драма дават своя отговор. Сред тях са професор Стоян Райчевски, професор Георги Граматиков, поетът Петър Василев, авторът на книгата „Кървавата 1913” Георги Петков, писателят и журналист Иван Бунков. Стиховете са на Ивайло Балабанов.
