На 11 януари, в неделя, си отиде от този свят писателят Красимир Дамянов. Роден е през 1948 г. в София. Издал е „Защо няма Бог“ (1981), „Дяволски нокът“ (1985), „Приказки за злояди деца“ (1989), както сам определя себе си – „писател с чувство за конструкция”. От 1990 г. живее в Испания, в Барселона и е собственик и уредник на Артхостал. 18 години изглеждаше, като че ли е спрял на пише. До 2008 година, когато излезе „Дневникът на една пеперуда“, веднага последва втората й част „Студентът по хармония“ (балада за Виктор Пасков), после „Къщата на обесения“. Сега пишеше нова книга – „Испания“.
Срещнах го през 2001 г., на „Сан Стефано”, при телевизията, бяха с Виктор Пасков. И от тогава започна кореспонденцията ни, откъси от това, което пишем. Живееше в Барселона, но душата му беше у дома, няма значение къде живееш, ако пишеш за миналото. А неговите интереси бяха изключително в миналото. Защото го намираше за богато. И без да изпитва онази скръб, която Виктор Пасков в един свой разказ, нарича Хаймве – мъка, болка по вкъщи. Твърдеше, че през всичките тия години в Испания е писал трилогия на илюзиите, първата за илюзиите на любовта, втората за илюзиите на съзряването, третата за илюзиите на свободата.
Очевидно не си гледала копринени буби като пионерче – казваше, когато им бях на гости през миналия април в Барселона, – те развиват топлина и страшно засмърдяват преди да се излюпят пеперудите, самите пашкули са едни клисави, топли, влажни. Някои умират. Така че образно, за мене краят на социализма и нашия живот беше като онова състояние преди излюпването… Ама пък какви чудовища се пръкнахме, а! Дадох си сметка, че моят герой, който беше нещо като мене, човек, съпротивляващ се без да е герой, без да се продава на властниците, без да участва в недостойни дела, който пасивно отстоява някакъв морал, има съвест, но и нищо не правещ, е като онова дърво в стихотворението на Стефан Цанев, когото не обичам, но ми харесва да цитирам по смисъл: Какво значи да си честен, и дървото е честно, не е направило нищо лошо, не е убивало, не лъгало, не е крадяло… В тоя смисъл, и ние бяхме такива честни кютуци...
Последната книга, която пишеше, беше „Испания“. И последните откъси, които ми прати бяха от Испания, които Румен Леонидов публикуваше във „Факел”. Пишеше и умираше в самота, липсваха му приятелите…
... ще говорят като умра, известно време и толкова. За Виктор да говори някой или да го чете, та мен... Лошото че и краката ми внезапно отказаха. От два дена съм инвалид от кръста надолу. В понеделник съм на преглед и ще разбера повече.
Нито (…), нито (…) са ми написали ред. Едва ли не знаят, че от 7 месеца съм болен. Ти и Румен, милите! Ти беше първата читателка на първите глави от трилогията, Тук ти пращам последните, скъпа приятелко. Дано се стабилизирам и страшната участ спре до кръста, та да продължа книгата. Излязох глупак и докато ходех не успях да си набавя дрога, достатъчна доза, с която да отпътувам „отвъд“ болезненото, ако нещата тръгнат един ден натам. Тоест „насам“...
И до последния си миг е диктувал тази книга на дъщеря си, Дима.
Дано да е светъл пътя му в „отвъд” болезненото!
