Нека възхищението ви стане втора природа и тогава няма да вярвате на тези, които все ни карат да мислим, че изкуството се прави някъде другаде по света. Това е финалът на словото на Иван Газдов пред учениците от Националната гимназия за приложни изкуства „Св. Лука” при откриване на неговата изложба там. Слово, което си струва да бъде чуто и запомнено и от други, не само от младите ученици по изкуствата. Експозицията съдържа 15 плаката и 11 от графикатурите - запазена марка на известния ни художник.
Съвсем наскоро излезе и неговата нова книга „Двама в Алабама”. Автобиографичното начало в нея (макар авторът да твърди, че всичко е измислено) създава вида автентизъм, към който съвременната литература се стреми, който читателите днес търсят. Газдов не пише като писател, той е писател, при това ироник, който вижда повече, защото има привилегията да държи в ръце и още едно изкуство. Така да се каже, гледа с четири очи, работи с четири ръце. Резултатът е, освен добро четиво, но и книга за раждането и социализирането на изкуството, за различния му смисъл в различните културни контексти, за влиянието му върху съдбата на автора (Георги Лозанов). А това май не се е случвало в друг български роман...
Романът се чете на един дъх, лови те за гърлото и по-нагоре - за главата, като запокитва мазните ни представи за уютно ателие, обкичено с лук и чесън, и стига кулминацията с изложбата в Америка (мечтата на заблудените от цял свят), пише Илия Ст. Илиев на корицата, писателят Михаил Вешим нарича романа „артистична провокация”, а Ивана Мурджева допълва: Истинската ценност на текста е, че интерпретира с лична достоверност един отрязък историческо време със специфичната му цветност, ограниченост, ред и безпорядък, болезненост и дълбочина, перспектива и ограничения. Това е книга за споделянето - на изкуството, на живота..., за невъзможността от споделяне. Но може би най-вярната „диагноза”за книгата е дала Мария Ландова - Nostalgia Acuta. Чуйте какво казва тя, както и интервюто с Иван Газдов на Юлия Петрова.
