През втората половина на ХХ в. в България започва да се налага естрадната музика. Името естрада идва от португалския жаргон - estradò, означаващ вид издигната платформа, върху която се пее, свири, танцува, разиграват се сценки и т.н., и абсолютно несериозно от съвременната псевдожурналистика е асоциирането на естрадната музика в България и нейния естетически модел с политическия режим на страната ни в периода след девети септември 1944 г. Често самата музика или събирателно участниците в съкратено биват наричани естрадни (напр. „естрадни изпълнители”). В този прохождащ период т.нар. естрадна музика в България търси разграничение както от официалната си наследница - градската музика, така й от световните образци, смятани по онова време за буржоазни.
Невъзможността да се забрани напълно „империалистическата музика” идваща от Запад, довежда до политическото решение да се разреши известна свобода на композиторите и изпълнителите, като строго се ограничават влиянията на бурно развиващата се световна попкултура. Композитори, сред които Йосиф Цанков, Панайот Бояджиев, Жул Леви, Парашкев Хаджиев, Емил Георгиев, Морис Аладжем, Бенцион Елиезер, Петър Ступел, Иван Стайков, Димитър Вълчев, Ангел Заберски, Борис Карадимчев, Атанас Бояджиев, Тончо Русев и други, някои от тях започнали да творят в жанра още преди войната, и певците Ирина Чмихова, Леа Иванова, Маргрет Николова, Георги Кордов, Видин Даскалов (започнал през 50-те години като естраден певец), Мими Николова, Райна Денева, Росица Николова и Кирил Семов, успяват да се приспособят в сложната следвоенна ситуация в страната ни и да създадат песни, превърнали се днес в класически образци на своето време.
1954 г. е важна в историята на българската естрадна музика. През май в Сатиричния театър се провежда първия „Стършелов спектакъл”. Създаден в сътрудничество с Валери Петров, Христо Ганев и Борис Априлов и младите бъдещи актьори на Сатиричния театър и режисьора Стефан Сърчаджиев, спектакълът има огромен успех и остава в историята на прохождащото българско естрадно изкуство. Оркестърът, който участва в представлението е в основата на създадения непосредствено след това Голям естраден оркестър към Концертна дирекция, положил началото на концертите в БИАД и концертната зала България, които също имат изключително значение за формиране на българската забавна и джазова музика през 50-те години. Създаването на оркестрови формации и особено утвърждаването на певци и инструменталисти в този нов за времето си жанр, поставя началото за разрешаването на въпроса, свързан с висококачествена идейно и художествено издържана забавна музика. По съдържание и характер през следващите десетилетия тя ще изиграе много важна роля в нашата страна.
Истински ценен и достоен представител на това ново начало в българското изпълнителско изкуство от областта на забавната музика в България е артистката Ирина Чмихова, която през април 2015 г. навърши 85 години. Родена е на 5 април в град Пловдив в семейството на руснак и българка, тя от рано обиква руския език и руската песен. По-късно семейството й се премества в Казанлък, където завършва гимназия. Още като ученичка показва отношението си към различни видове изкуствата: играе в художествените колективи при читалище „Искра”, изпълнява малки песнички, участва в сценки. След категорично и мотивирано решение да продължи професионалното си развитие, тя следва в тогавашното ДВТУ (Държавно висше театрално училище) „Кръстьо Сарафов”, днес НАТФИЗ, където учи в класа на проф. Кръстьо Мирски. След завършване на театралното училище, Ирина Чмихова постъпва в Димитровградския театър, където участва с огромен успех в редица пиеси, сред които „Сън в лятна нощ” и „Дванадесета нощ” на Шекспир, във „Викат ви от Таймир” на Исаев и Галич, в „Семейство” на М. Симова, в „Службогонци” на Иван Вазов и много други. Въпреки това, тя все повече и повече се увлича по естрадната песен. Годината на нейния дебют в естрадата е 1946, когато на една открита сцена в Пловдив, облечена в руски национален костюм, изпълнява модерните за времето си колхозни песни, участва и като солистка във весели пантоними в народен украински стил.
През 1954 г. Ирина Чмихова се явява на Първото общобългарско състезание за естрадни изпълнители, но поради редица обстоятелства не се класира. Затова пък на второто състезание, през следващата година, заема първо място. В края на 1954 г. Ирина получава сериозно и много отговорно предложение от композитора Панайот Бояджиев да запише в Радио София с оркестъра на Васил Стефанов песента „Тригодишна мъка”, позната като „Синьото елече”. В този първи за певицата запис, осъществен в радиото, тя с пълна сила разкрива своите интерпретаторски умения, присъщи само на един артист, използвайки по неповторим начин средствата на сценичното изкуство, а именно - въздействие, чрез изнасяне на преден план текстовото послание, чрез ясна и отчетлива дикция, съчетана с безупречна музикалност и усет за музикална и подчертана фраза. Залогът на нейния успех проличава и в следващите песни, които Чмихова записва отново в радиото, това са: преводната „Ласкаво ме погледни” (1955г.), на Огерман, „В лодката сами” (1957 г.), композиция на Жул Леви и Иван Милчев и „Спомен от бала” (1957 г.), композиция на Панайот Бояджиев, Христо Вачков и Иван Генов, всички те издадени на бакелитов носител, на 78 об., от фирмата „Радиопром", по-късно преименувана на „Балкантон".
С постъпването й на работа в Българска концертна дирекция, Ирина Чмихова става широко популярна в цялата страна. Запомнящи остават концертите, които изнася в Чехословакия, Полша, Австрия, Белгия и особено в бившия Съветски съюз, където тя и до ден днешен е смятана за явление. В репертоара си Ирина Чмихова включва както песни от български композитори, така и не малко руски песни, които интерпретира по свой начин. Не малка заслуга за това има и пианистът Евгени Комаров, с който Ирина е в дългогодишно творческо сътрудничество. Комаров бе достоен неин партньор и съвместно направиха десетки записи през годините в БНР, някой от които включени в единствената й дългосвиреща плоча, издадена от Балкантон през 1979 г., изцяло с включени руски романси и цигански песни, осъществиха множество концерти у нас и в чужбина. Магията на нейната внушителна интерпретация на руските романси се крие в драматургичното пресъздаване на цели картини и образи. Това не може да остане скрито, особено в изпълненията на „Метелица” (1968 г.), „Може би” (1968 г.) и най-вече на „Черни очи” (1969 г.). В интимните лирични песни като: „Ти пак си мой” (1957 г.), композиция на Панайот Бояджиев и Иван Генов и особено в „Интимна песен” (1958 г.), композиция на Йосиф Цанков и Крум Пенев, и в „Любовта ще се върне” (1959 г.), композиция на Модес Табачников, Ирина Чмихова е елегична, сдържана и въпреки стремежа си към общодостъпност в интерпретационния си изказ, е ярка в изразителността си, и контрастна, в средните песенни дялове.
В периода 1954-1970 г., Ирина Чмихова осъществява редица концертни изпълнения, всички те преминали с огромен успех у нас и в чужбина. Под съпровода на водещите тогава оркестрови и инструментални състави като „Стакато” с ръководител Развигор Попов, с оркестрите на Александър Събев, „София” и „Балкантон”, със „Студио 5”, ръководен от Божан Хаджиев - китариста на Вили Казасян, и най-вече с ЕОБРТ, дирижиран от Вили Казасян.
Важен етап в творческата биография на Ирина Чмихова е нейната педагогическа работа. През 1968 г. тя е сред основателките на Естрадния отдел към тогавашната БДК в София, в който има специален клас по пеене и подготвя една огромна плеяда изпълнители сред които се открояват имената на Мими Иванова, Маргарита Хранова, Христо Кидиков, Мая Нешкова, Михаил Йончев, Йордан Марчинков, Петър Чернев, Мустафа Чаушев,Маргарита Градева, Ани Богданова-Рибарова, Камелия Тодорова, Диана Дафова, Надежда Енева, Етиен Леви, Райко Кирилов, Есил Дюран и много други. С поемането на ангажимента си да работи с даден певец - студент в Естрадния отдел на БДК, Ирина Чмихова винаги е била отговорна за неговото развитие, за творческото му израстване, за неговата бъдеща кариера. Разбира се, че в процеса на работа тези отговорности винаги са споделени с бъдещия поп изпълнител, основен фактор е взаимното доверие. Тя многократно е изповядвала своята философията на вокален педагог, а именно, че певецът трябва дълбоко да е убеден, че е намерил „своя педагог”. И то за цял живот. Ирина постига това със знанията, които е получила по време на своята певческа кариера. Основно и споделено изискване към възпитаниците си е осъзнаването на своето „призвание” откъм най-достойната му страна.
В подбора си на ученици, Ирина Чмихова винаги сериозно анализира, пред себе си и пред своите ученици, налице ли е необходимият музикален, физически, психически и интелектуален потенциал на кандидата. Ако тези качества липсват, в коректен, частен и откровен разговор тя винаги е посочвала друг, по-подходящ път за професионално развитие на младия човек.
Интерес представлява вокалната методика на Ирина Чмихова, която според нея се базира преди всичко върху основните принципи на българската вокално-изпълнителска школа, изградена от нейните най-ярки представители. Към тези принципи Ирина прибавя познанията си в микрофонното пеене (студийно и концертно), което се базира на солидно певческо дишане, изравнен гласов регистър и леко звукоизвличане, кореспондиращо с характерните белези на жанра.
Изграждането и усвояването на „чувството за фраза” е един от главните и основни моменти в нейната педагогическа работа с обучаващите. За постигането на тази задача освен предразположението на обучавания към това „чувство”, то бива развивано с подходящи за целта упражнения и теми, изградени на базата на ритмичното и стилово многообразие, което предлага популярната музика. Основно качество, по което Ирина Чмихова определя даден глас, е неговият тембър (багра, цвят). Блендата на гласа е тази, която го прави интересен, способен да внушава определени емоционални състояния. Важен показател е също и онази теситура, където гласът се движи и звучи най-естествено, без напрежение, без пресилване. Именно по този показател тя намира „центъра”, където фонацията е най-естествена и това дава възможност за стабилизиране, а в последствие и за разширяване на гласовия диапазон. Казано накратко, при технологията на вокалните упражнения за стабилизиране и развитие на певческия глас, Ирина Чмихова винаги се е придържала към принципа - от лесно към трудно, от бавно към бързо. Един необходим процес на изграждане при свързването на тези принципи би трябвало да доведе до превръщане на пеенето в изкуство.
Артист с голямо сърце и душа, Ирина Чмихова придаваше на всеки изпят такт, на всяка една дума дихание, различна красота и сила. Няма как да не усетиш, слушайки нейните записи, отношението й и изразителността към песенната форма, които сякаш в изпълнение на друг, като че ли не биха направили такова голямо впечатление.
Тук е мястото да отбележа, че 85-годишнина на Ирина Чмихова бе незначително отразена от българските медии. На рождения й ден, на 5 април в неделя, по програма „Христо Ботев”, в предаването „Звезден прах” , бяха излъчени най-известните й песни, а по канал Бг поп на радио Бин@р, прозвуча стрийм с включени в хронологичен ред всички записи, които певицата е направила в БНР през годините. Не може да не се отбележи и фактът, че на 6 април, в киносалона на Националната гвардейска част (творческия път на певицата е свързан и с армейската естрада), учениците на Ирина Чмихова и гвардейците отпразнуваха годишнината й с концерт.
