Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Много пъти по време на работния процес си представях тази възрастна жена - около 70-годишна, прибрана, смирена, самотна, гледа сериали и кулинарни предавания, излиза на пазар, готви, радва се на редките посещения на своя внук, безрадостната съкрушителна старост на хората в България. А на заден план един втори монолог, равносметката на един живот, който още в началото като че ли се е отклонил от пътя си, като че ли е изгубил смисъла си.
Това е най-общо казано образът на Ангелина от разказа на Силвия Чолева „Името” публикуван в сборника й с разкази „Гошко”, излязъл през 2013 г.
Сега Ангелина получава писмо от своя приятел от младини, с когото са се разделили по неизяснени тогава причини. Той е бил принуден да напусне България. Не й се обадил, не й обяснил нищо, не й писал. Сега, почти половин век по-късно, тя получава писмо от него. Всъщност разказът на Силвия е отговор на това негово писмо.
Признавам, че съм свръхчувствителна към темата за Възродителния процес и смяната на имената на българските турци. Това престъпление ми се струва едно от най-уродливите и коварни извращения на онзи период. Може би защото преди години седмици наред обикалях кърджалийските села и слушах потресаващите разкази на хората. Може би защото да посегнеш на името на човека е по-зловещо от това да посегнеш на живота му. Може би защото толкова много време след това, ние писателите, все още избягваме да се взираме и да изговаряме това престъпление.
Със Силвия започнахме да работим върху превръщането на разказа в драматургичен текст. После поканихме Цветана Манева за изпълнението на главната роля. С режисурата на радиопостановката се зае Снежина Петрова, която за втори път поставя в радиото текст на Силвия.
Ефектът от този радиомонолог е силен. Не само заради пестеливостата и дори аскетизма на режисьорския подход, не само заради таланта на голямата българска актриса, не само заради безстрашното вглеждане на автора в драмата, в трагедията на един изметнал се, неосъществил се по Божията воля живот.
А защото радиопиесата „Името, твоето име” показва как обществените и социални престъпления проникват до най-съкровените и дълбинни места на човешката душа, как я изкривяват и изкушават. И как вместо един човешки живот да беше изживяван пълноценно и вдъхновено, е изживяван бездарно и унило.
По темата за Възродителния процес са изписани множество публицистични статии. Много истини, лъжи и манипулации се разкриха. Голямото достойнство на разказа е, че интерпретира проблема със средствата на художественото слово. Художествената форма няма претенции за документална достоверност, а по неведом начин е по-достоверна от всяка документалистика. Още повече се откроява радиопиесата на Силвия поради факта, че литературата у нас е в дълг към това уродливо явление. Което е странно и необяснимо, защото Възродителният процес засяга стотици хиляди съдби, случил се е пред очите ни, а почти напълно липсва в съвременната ни литература. Защо? Не ни засяга ли?
Силвия посвети радиопиесата на светлата памет на поетесата Малина Томова, почти единствената, която в средата на 90-те години се осмели да говори за раната Възродителен процес.
Радиопиесата „Името, твоето име” беше излъчена на 22 февруари 2015 г. по програма „Христо Ботев” на БНР.