Признавам си, започвам да пиша този текст със страх.
Добре, де, не чак безкрайно, но ето колко – в началото на 2015 година платното на Гоген „Кога ще се омъжиш” бе продадено за 300 милиона долара и стана най-скъпата картина в света. Ако се чудите колко са 300 милиона долара, ето ви сравнение – това са на куп парите, които получават за месец милион и половина български пенсионери със средна пенсия.
Дебюси, Сарабанда, 4.54
„Аз съм велик художник и го знам. И точно заради това, което съм, аз съм преживял толкова много страдания, но продължавам да следвам призванието си, в противен случай бих се възприел като измамник – какъвто, впрочем, много хора мислят, че съм…..Моят артистичен център е в собствения ми мозък, никъде другаде, и аз съм силен, защото не се съобразявам с другите, а правя онова, което е в мен”.
Така пише Пол Гоген през 1892 година, в едно писмо до жена си, датчанката Мете, с която продължава да поддържа връзка, въпреки че са разделени. Писмото е от Таити, където художникът, който се чувства все по-подтиснат и буквално задушен в уж артистичния Париж, вече живее и твори по онова време. Той отива на далечния тихоокеански остров с идеята да се махне от правилата и условностите на цивилизацията, да намери прост и естествен начин на живот, да бъде заобиколен от хора с друго виждане за основни неща като боговете, любовта, смъртта. Намира всичко това, но само донякъде, в много по-малка степен, отколкото му се иска.
От една страна - по времето, за което говорим, края на ХІХ век, истински примитивни общества в света на практика вече не съществуват, всички те са „заразени” от цивилизацията, внасяна от колониалната администрация и църковните мисионери. Тази цивилизация до голяма степен охотно се възприема и от самите местни хора. Повечето от тях предпочитат да купят на жена си европейски плат за рокля от магазина, отколкото да се трудят дни наред, за да го произведат сами от лико и да го боядисат с някакви сложни алхимични смески от червени черупки на охлюви, синьо мастило на сепия и каквото там още са използвали предците им за боядисване.
Това е единият проблем. Другият е в принципа, че човек, дори да отиде накрай света, не може да избяга от себе си. А в случая с Гоген това важи не само за гениалните му творчески пориви, за неистовата му привързаност към свободата или за чаровната страна от неговата природа, на която, според съвременници, никой не може да устои. То важи и за онази отвратителна част от характера му, която също носи навсякъде със себе си - за навиците му на педофил, насилник, алкохолик, чревоугодник и всичко останало. Но всъщност, нищо ново под слънцето – отдавна се знае, че геният често е пълен с разрушителни и саморазрушителни навици. В случая с Гоген изненадва само твърде високата степен на деструктивност, която той носи, но въпреки която успява да преживее цели 54 години.
Дебюси, Соната за чело и пиано, 1.05.20
Когато през 1848 година Йожен Анри Пол Гоген се ражда в Париж за да преживее отредените му страдания и величия, той е сладко хлапе, чиито житейски приключения започват още преди да разбере на кой свят се намира. Баща му, Кловис Гоген, е либерален журналист, който в онзи момент на бурни политически промени във Франция се чувства силно заплашен, решава да се махне и със семейството си тръгва за Перу. Перу, защото там има при кого да отидат. Майката на Пол е Алина Мари Шазал Тристан, дъщеря на Флора Тристан, известна френска писателка и феминистка с перуански произход. По пътя бащата на Пол умира от инфаркт.
Семейството обаче е добре прието от богатите и влиятелни роднини в Лима и до седмата си година Гоген расте в свят, доста различен от европейския. Освен испанският език, оттам му остава и трайният интерес към тропиците, към екзотичните светове, към първичните култури. Както и убеждението, че във вените му тече кралската кръв на инките. Най-важното обаче – Гоген за първи път се среща с изкуството. Майка му е запален колекционер на индиански керамични съдове от предколумбовата епоха, които мнозина тогава наричат варварски. Освен това тя често ходи облечена в традиционния костюм на жените от Лима и, както пише един биограф на художника: „Той винаги е бил привлечен от жени с „традиционен” вид. Вероятно майчината му дреха е първият колоритен женски костюм, пленил въображението му”.
После обаче семейството се връща във Франция и отива да живее в Орлеан при дядото на Гоген по бащина линия, от когото се очаква добро наследство. Този клон на рода също е богат, отдаден на земята и градинарството. Думата „гоген” на местния орлеански говор означава „производител на орехи”. Във Франция бъдещият художник бързо научава френски но, макар да е будно дете, не се слави с кой знае каква прилежност в ученето. Той иска да постъпи в морско училище, но не успява, затова се хваща да работи на кораб като помощник-лоцман, а по-късно изкарва и две години във френската военна флота. Връща се в Париж след смъртта на майка си и един неин богат приятел, Густав Ароза, му помага да започне работа като брокер на стоковата борса.
Пак покрай Ароза, който има и голяма колекция от картини и предмети на изкуството, в Гоген се запалва истинска страст. Кой да ти предположи – 23-годишният младеж се оказва много успешен търговец както на стоковата борса, така и в света на изкуството. Знае се например, че през годината 1879-та той изкарва общо от двете места над 60 хиляди франка, което е повече от 250 хиляди долара по днешния стандарт. И това не е въпрос на случайност, борсовата активност и големи печалби на Гоген продължават цели 11 години. Спечелените от това пари обаче потъват главно в две посоки – едната е за щедра издръжка на семейството с пет деца, което той създава с датчанката Мете-Софи Гад през 1873-та, а другата – в колекцията от произведения на изкуството, която самият Пол Гоген започва да събира.
Дебюси, Струнен квартет №1, Оп. 10, 1.43.15
Някъде във времето, когато Гоген започва работа като брокер и се интересува по-силно от изкуство, той прави и първите си опити в рисуването. Да, няма никакво художествено образование, няма опит, но за сметка на това явно умее да мисли, да гледа и да се учи от всичко, до което се докосне. С други думи – неговият художествен гений се появява и се кани да разцъфти. Покрай активността на пазара на изкуството, той гледа различни колекции, посещава галерии и ателиета на художници, ходи в кафенетата на импресионистите, сприятелява се с някои от тях като Камий Писаро, който пък го запознава със Сезан и другите.
Един пейзаж на Гоген е показан в Салона на импресионистите още през 1876-та, а от 79-та е в Салона редовно. Творбите му не са особено добре приети от критиката, въпреки че имат почитатели и колекционери. През 1882 година обаче Парижката стокова борса се срутва, доходите на Гоген рязко спадат, пазарът на изкуство също замира. В същото време страстта на художника към рисуването нараства, той все повече се интересува само от рисуване на картини и замисля да им се отдаде изцяло. През 83-та пише на приятеля си Писаро за намерението си и моли за помощ.
За да преживее по-лесно периода на безпаричие, Гоген се мести със семейството си в доста по-евтиния Руан, обаче нещата не се оправят и скоро Мете с децата заминават за родния си Копенхаген. Като казвам, че нещата не се оправят, имам предвид обаче не само нещата с безпаричието. Тук вече опираме до една от онези теми от живота на Гоген, които са особено болезнени. Днес бихме казали, че той е насилник, бияч, който решава проблемите в семейството с помощта на юмруци. На всичкото отгоре тези негови юмруци никак не са леки, те всъщност са професионални - някъде в моряшкия си период художникът е изучил бокса и използва често това си умение.
Нещата все още не са отишли докрай обаче и малко по-късно Гоген, заедно с колекцията си от картини, също се мести в датската столица. Опитва да подхване търговия с брезент, но без успех. Семейството все повече закъсва финансово, издръжката пада изцяло върху Мете, помагат и нейните роднини. В един момент обаче семейният съвет се събира и изтънчено, но категорично, заявява на Гоген: „Трябва да напуснеш, защото си се отказал от ценностите, които ние споделяме”.
Дебюси, Ноктюрни, 1.14.39
Без семейство, което да му тежи, без колекцията си от картини, без пари и без особени изгледи за успех в тогавашния Париж, град, който бързо те забравя, ако не го провокираш постоянно, Пол Гоген се връща във Франция, за да поеме по стръмния и истински трънлив път на голям художник. „Мнозина казват, че аз не мога да рисувам, защото не рисувам конкретни форми – пише той в едно доста по-късно писмо до приятеля си Чарлс Морис. – Но кога тези хора ще разберат, че рисунъкът и цветът трябва да бъдат в хармония помежду си, като поема?” Ако съдим по фактите, въпросът е риторичен - мнозина и досега не разбират това. Но Гоген и досега продължава да пита.
Дебюси, Ноктюрни, 1.14.39
