С Катя имах много емоционално приятелство. Тя беше от актрисите, които харесвам още преди да познавам. Катя беше много особена. Срещнах я като приятел в началото на 90-те години и тогава улицата, промените, бяха разделили съсловието от двете страни на барикадата, много ярко и много гадно.
Тя беше особен човек. Много отворена към другите, но в същото време поставяше една невидима бариера. Всичко е шанс – има едни хора, които те харесват, и други, които не те харесват. Моето случване на приятелството с Катя беше от взаимното харесване и от моя голям респект към нея, актрисата. Срещнах я като журналист – 1990-1991 година като млад репортер отидох при нея да правя интервю и тя ме прие доста въздържано. Беше казала, че разполага с 15-20 минути, а останахме два часа. Няма да забравя – покани ме в тях и разговорът се получи, защото тя разбра, че съм я гледал не само в киното, но и в театъра, и че имам някакви интереси в тази област. Беше интересно да разговаряме. Истината беше, че в тези години не много хора се отбиваха у тях. Това бяха годините след голямата ѝ кариера. Години, в които тя беше останала без достатъчно ангажименти, въпреки че не говореше за това и не се оплакваше. Но беше видима болката и беше в целия семпъл бит в дома ѝ на „Янко Сакъзов“ 70 – в картините, които бяха по стените, в снимките… Катя обичаше да решава кръстословици и всеки ѝ даваше от стари вестници нерешени кръстословици… – откъс от книгата на Георги Тошев „Катя Паскалева. Жените в мен.“
