Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Сред онези около 300 000 българи, установили се в Испания, е и поетесата Живка Балтаджиева. От десетилетия тя живее със семейството си в Мадрид. Пише и издава поезия и на български, и на испански. Превежда и представя пред испанската публика ярки наши автори като Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Блага Димитрова, Константин Павлов, Антон Дончев и много други. Преведе на езика на Сервантес и поезията на Христо Ботев, оказала се много близка и нужна на испанците днес.
Свободата е мила, истината е свята. Тези Ботеви слова си татуирал 20-годишен испански младеж, след като прочел стиховете на българския поет революционер, преведени на испански от Живка Балтаджиева и издадени от престижното испанско издателство Amargord. Оказва се, че в днешна Испания, изпълнена с възмущение от антихуманния откат на кризата, нашият бунтовен Ботев намира повече от благодатен прием. Това ли е подтикнало и Живка да се зареди с апостолски хъс и да го популяризира в Испания? Впрочем, без никаква подкрепа от българската държава…
В шумното мадридско кафе, където разговаряме с поетесата, нахлуват спомените от детството й в Сливен, от годините, когато баща й - анархо-толстоист - е бил в лагер и тъкмо Ботев с поезията си се е превърнал в нейното спасение и вдъхновение: Просто той е част от цялото ми същество. Не мога да си представя въобще живота без стиховете на Ботев. Винаги е бил в мен. И в първия момент, когато си дадох сметка, че вече мога свободно да пиша на испански, да изразявам поне донякъде нещата… Макар че Ботев е много труден, почти невъзможен да бъде предаден в неговата цялостна енергия. Неговото мислене е много новаторско. В рецензиите, които се появиха тук, казват: стихове, които са ни нужни сега.
Кое е особеното на това „сега“ - било в Испания, било в България - питам Живка. Отговорът й е: Бродски е много прав, когато казва, че през ХХ век се случва един антропологически регрес на човечеството. И последиците от този регрес изживяваме сега. Не си даваме сметка колко далеч назад се е върнало нашето мислене. Колко напразни усилия на интелекта човешки загиват благодарение на нашето усамотяване. Човекът става все по-сам и по-сам. Няма доверие никой в никого.
Живка е активна в социалните мрежи, защото те дават шанс за бърз обмен на информация, но ги смята за фалшиво спасение от самотата. Убедена е, че няма какво да замести живото човешко общуване: Не случайно се е казало, че като ми говориш, трябва да ме гледаш в очите. В мрежите няма гледане в очите. Сигурно трябва да тръгнем от собствените си семейства, където също трябва да се гледаме в очите по-дълго време. И с повече настойчивост, с повече искреност.
В семейството на Живка всички са творчески натури. Щедро раздават талантите си и много се подкрепят един друг. Поетесата е омъжена за известния журналист Йосиф Давидов - дългогодишен кореспондент на БТА в Мадрид. Сега той работи във вестника на българите в Испания „Нова дума“. Едната им дъщеря - ЕваДавидова - е художничка и има многобройни изяви в Ню Йорк където живее. Преминава от живописта към дигиталното експериментиране с образи. Печелила е награди за свои творби и в България. Другата им дъщеря - Адриана Давидова - е актриса, поетеса, сценаристка и една от ярките звезди в артистичния живот в Мадрид. Омъжена е за актьора Либерто Рабал, играл в един от ранните филми на Педро Алмодовар. По бащина линия Либерто е внук на големия испански актьор Пако Рабал, а по майчина - на известната каталунска писателка Кармен Лафорет. Двамата с Адриана правят заедно филми и спектакли. Синът им, 17-годишиният Даниел Рабал Давидов, току-що представи първия си роман - „Бляскавите светлини на града“, а на 20 февруари ръководената от него рок-група „Див дъжд“ ще изнася концерт в една от мадридските зали.
От изкуство и литература никъде не се живее лесно. Но никой в талантливото семейство на Живка не мисли за друго, по-близко до материалните блага поприще. Всички вибрират с тревогите на обществото. Пенсионирана, след над 20 години преподаване на славянска литература в мадридския университет „Комплутенсе“, Живка е изпълнена с тревоги повече за младите си колеги преподаватели, съкращавани от работа заради кризата.
Очевидно не е случайно заглавието на последната ѝ засега поетична двуезична книга - „Бягство в реалността“… Живка е убедена, че за да се противопоставят на суровата реалност, хората трябва да се поддържат един друг с взаимно уважение и любов: Човешкото същество има огромна нужда от обич. Ако не го обичат, човекът става звяр. Просто човекът е изгубен в тая самота и в тая мизерия. Това е вина на обществото. На цялото, на глобалното общество. Не съм съгласна с това, което винаги се говори - имат такова правителство, каквото заслужават. Не е истина това. Това ни го втълпяват, за да ни унижат още повече. Ние не сме виновни за това, че 3000 фамилии в света са толкова алчни, че не могат да понасят да има други живи хората около тях и искат цялата земя и всички нейни ресурси за себе си. Нашите правителства за съжаление служат на тези няколко хиляди фамилии. Не служат на нас, те не са нашите правителства. Затова има толкова огромна корупция.
Какъв шанс имаме ние, обикновените хора, по някакъв начин да променим това? Мисля, че единственият начин е да се опиваме да проявяваме истинско разбиране към другия, който също страда, и да си помагаме един на друг да не бъдем унищожени. Разбрах, че в Испания е създадена една банка от хора на изкуствата, интелектуалци и така нататък, за да могат да подкрепят такива проекти. Почти без лихва. Трябва да се търсят такива пътища. Да има повече сдружения между хората и да бъдат сдружения истински. Да бъде едно гражданско съзнание, което да успява да се пребори с ефектите на това целенасочено унищожение на нашите култури, на нашия живот физически.
Какво ни липсва, за да стане това? Най-вече ни липсва съчувствие и съпричастие. Трябва да участваш в съдбата на другия. Всеки е нещо уникално, но мисля, че всичко в тая вселена е един общ организъм. Една обща памет. И когато ние изтриваме нашите способности да чувстваме, да мислим, да вникваме в другия, унищожаваме много повече неща, отколкото самите себе си. Нямаме друг избор освен съпричастието. Да си отворим душите и очите, и сърцата, и всичко. Мисля, че Ян Амос Коменски е казал - да мисля със сърцето и да чувствам с ума. Така би трябвало да бъде. Това ни е спасението.
Чуйте от звуковия файл разговора с поетесата Живка Балтаджиева за "Хоризонт до обед".
