Вечерта е посветена на изключително явление от историята на операта. Една от най-великите певици на ХХ век, представителка на тъй наречения „голям стил”, днес безвъзвратно изгубен в стремежа на поколения постановчици и изпълнители към доста примитивното разбиране за „психологическа достоверност”.
Зинка Миланова е била не просто прекрасна певица и музикант, а истинска Prima donna assoluta в доброто старо разбиране за това определение, което датира още преди Калас. Родена е на 17 май 1906 в Загреб. Легендарна оперна дива, оказала огромно влияние върху развитието на вокалното изкуство от ХХ век. Певица с ярко изразен драматичен сопран - обемен, наситен, с голям диапазон, с много красив тембър, с превъзходно звукоизвличане, многообразие на окраски, страстни драматични акценти и удивителна харизматичност. Водеща солистка на Метрополитън опера от края на 30-те до началото на 60-те години на ХХ век. Сама е определяла инструмента в гърлото си като „най-красивия глас в света”! И кои сме ние, за да спорим? Напълно е възможно във върховите моменти на кариерата й действително да е било така. Дебютната й партия е Леонора от „Трубадур” - освен дебютна в целия й живот (29 октомври 1927 в Любляна), тя е и първата, с която Миланова е стъпила на сцената на Метрополитън опера десет години по-късно - на 17 декември 1937, за да наследи легендарната си предшественичка Роза Понсел и да направи в най-престижния американски театър една от най-достойните световни кариери в историята на операта.
В средата на миналия век гласът на Миланова е бил считан за идеален за големите драматични Вердиеви партии: Аида, двете Леонори (от „Трубадур” и от „Силата на съдбата”, двете Амелии (от „Бал с маски” и от „Симон Боканегра”), Дездемона, както и Джоконда на Понкиели. Вероятно би била прекрасна Елизабет от „Дон Карлос”, но така и не е посегнала към нея. И колкото велика е била, толкова и нормална, земна жена, съвсем не идеална в много отношения, дори в прекрасните си изпълнения. Очевидци твърдят, че представянето й дори в рамките на една вечер можело да бъде доста противоречиво. Случвало се Миланова да пее като ангел в едно действие и да има сериозни проблеми с височините още в следващото. Понякога тези височини били доста пискливи, понякога проваляла цели спектакли. Прекомерната страст никога не е била част от вокалната й палитра. Но е била изключително интелигентна и внимателна в подбора на репертоар и никога не е поемала неоправдани рискове. Притежавала е някакъв особен вид магическа аура, която и днес, повече от половин век след разцвета на звукозаписната й кариера, още след първите тонове кара слушателя буквално да настръхва и го оставя очарован и сразен дълго след като отзвучи поредното й неустоимо изпълнение, дори съпроводено от дефектите на старите плочи.
Партията на Норма като че ли най-точно разкрива както силните й страни, така и слабостите. Днес тя може да се чуе на диск в записаното директно излъчване на спектакъл от МЕТ от 30 декември 1944 с участието на знаменитите американци от първата половина на ХХ век - мецосопраното Джени Турел и тенора Фредерик Йейгл. Между другото, Зинка Миланова е единствената певица в историята на МЕТ, участвала в три директни съботни излъчвания на „Норма” - две през 1944 и едно през 1954. Според специалистите една идеална въображаема Норма би трябвало да притежава комбинация от прекрасния тембър и почти свръхестествените пианисими на Зинка и драматичната интензивност и пъргавина на Калас. Всъщност, Мария Калас е цели 17 години по-млада и е следващата велика примадона в градацията, тръгваща от Роза Понсел. Както Понсел и Калас, Миланова е имала огромно количество страстни почитатели. Но за разлика от Божествената, талантът на Миланова определено е бил само и единствено вокален. Тя е не само различна, а пълна противоположност на Калас в много отношения. Мария Калас започва пътя си като дебела и доста грозна жена, превърнала се в изящна красавица в края на кариерата си. Миланова започва като невероятно красива млада жена, превърнала се с годините в обикновена дебелана, чиито основни интереси са вкусната храна и хубавото вино. Докато Калас развива изключителни актьорски способности, съчетани с изящна музикалност и стил, Миланова остава в рамките на златногласата „дива” от миналото, която просто стои по средата на сцената и... пее. От днешната гледна точка на съвременния страстен опероман и двете са легитимни, и двете вълнуват и предизвикват страсти, просто са много различни. Да не забравяме и разликата в поколенията - Миланова излиза на сцена през 1927, когато Калас още не е навършила 4! Някои от най-запалените „каласомани” през годините са се изказвали за Миланова като за не достатъчно изтънчена, но тя просто принадлежи на предишното поколение. Дори онези, които не харесват интерпретационния й стил обаче, не отричат великолепието на гласа.
За щастие, продуцентите от RCA Victor са имали благоразумието да осигурят на поколенията цялостни записи на оперите с най-прочутите й партии, при това в период, когато Миланова е била във върхова форма. Серията започва с „Трубадур” от 1952 с участието на легендарните й партньори Юси Бьорлинг и Ленард Уорън, както и с великата Федора Барбиери и продължава с „Аида” от 1955 с почти същия състав, където гордо прибавяме Борис Христов в ролята на Рамфис. Да не пропусна „Селска чест” от 1953 - отново с Бьорлинг, „Тоска” от 1957 с Бьорлинг и Уорън и под палката на големия Ерих Лайнсдорф, „Джоконда” - отново от 1957 с Джузепе Ди Стефано и Ленард Уорън и „Силата на съдбата” от следващата година - отново с Ди Стефано и Уорън (последните две дирижирани от Фернандо Превитали). Има и няколко документални регистрации на спектакли на Метрополитън опера, дирижирани от колоси като Фриц Щидри и Дмитри Митропулос. А за нейната интерпретация на арията на Леонора от седма картина на „Трубадур” можете да срещнете твърдението, че е може би най-великото постижение на оперното пеене от момента на изобретяването на звукозаписа.
Леонора от „Трубадур” и Джоконда – това са може би най-знаменитите й, най-легендарни партии. В Джоконда тя е демонстрирала най-хубавите качества на прекрасния си глас - обем, удивителни пианисими във височините, мощно форте и изискано легато. В историята са останали спомени на оперомани, които са ходели в Ню Йорк на спектакли на „Джоконда”, само за да чуят знаменитата фермата в пианисимо на „си бемол” в първото действие – запазена марка единствено на Зинка Миланова. В оперната ни вечер ще прозвучи четвъртото действие с прочутата ария на главната героиня. Записът е студиен, направен е в Лондон през 1957. Хора и оркестъра на Римската академия „Санта Чечилия” дирижира Фернандо Превитали. В главните партии: Зинка Миланова - Джоконда, Джузепе ди Стефано - Енцо, Ленард Уорън - Барнаба, Розалинд Елиас - Лаура.
Официалното оттегляне на Зинка Миланова от сцената е на 13 април 1966 в Метрополитън опера със спектакъл на „Андре Шение” от Джордано. Три дни по-късно, на 16 април тя отново излиза на сцената на стария МЕТ, за да участва в прощалния гала-концерт на старата сграда - последното събитие в историческото здание. Концертът продължава до ранните часове на 17 април, а Зинка Миланова участва в него заедно с Ричард Тъкър - двамата изпълняват дует от „Андре Шение“. След това певицата започва да преподава. Помага на вече утвърдени певци с проблеми, или при изработването на отделни партии. Известно е, че към нея са се обръщали за помощ големи имена като Криста Лудвиг и Анна Мофо. Веднъж, в началото на 80-те, Зинка пристига в родината си. В Загреб отива на гости при близка приятелка и докато седят и си припомнят славните времена от миналото, по радиото започва поредното съботно директно излъчване на спектакъл от Метрополитън. Звучи „Аида” на Верди. Отначало Зинка Миланова само внимателно слуша, след това започва да се възмущава от качеството на пеенето, после откровено се надсмива, а накрая притихва и предаването завършва в пълно мълчание. Минути по-късно, Зинка се обръща към своята позната и казва: „А спомняш ли си как го правех аз?... ”.
В нашата оперна вечер ще предложим на меломаните цялостен запис на „Аида” в неповторимата интерпретация на Зинка Миланова, Юси Бьорлинг и Ленард Уорън - легендарното трио на МЕТ от 30-те, 40-те и 50-те години на ХХ век. Студийният запис е осъществен през 1955 година с хора и оркестъра на Римската опера под палката на Йонел Перлеа. В ролите участват:
Аида - Зинка Миланова
Амнерис - Федора Барбиери
Радамес - Юси Бьорлинг
Амонасро - Ленард Уорън
Рамфис - Борис Христов
Фараонът на Египет - Плинио Клабаси
Жрица - Бруна Рицоли
Вестител - Марио Карлин
Съдържание на операта „Аида”
събота, 21 май от 20 часа
