През месец август всеки делничен ден от 10 часа Радиотеатърът е приготвил за излъчване Панорама на съвременната българска драматургия. През втората седмица ще имате възможност да чуете различни пиеси – някои познати, а други вероятно отдавна забравени от публиката. Не поради художествените си качества обаче, те са безспорни, а вероятно поради все по-забързаното време. Та тъкмо сблъсъкът между бързото и бавното време е концептуалната рамка на тазседмичните програма от Панорама на съвременната българска драматургия.
На 8 август ще чуете пиесата на Вичо Балабанов „Соната в до-диез минор” (1989). В нея точно от забързаното време се спасяват две стари състудентки, от които едната изглежда сякаш много успяла. Но се оказва всъщност, че съвсем не е така – пренебрегвана от сина си, както преди това от съпруга си, тя неусетно изплаква мъката си на своята приятелка. А тя, от своя страна, макар и поразена от различни болести, има най-важното – обичта на своите близки.
На 9 август ще излъчим „Франческа” (2011) на Константин Илиев – един от големите съвременни български драматурзи. Тук времената също се сблъскват безмилостно – бавното време на хуманността и бързото време на алчността. А старата Франческа е онази, която предупреждава за непоправимите щети, но не я чува, за жалост. Режисьор на постановката е Маргарита Младенова.
10 август – „По стръмното” (2006) от Цветан Марангозов. Тук конфликтът бързо-бавно изгражда канавата на самия текст. Един забързан депутат, чийто автомобил не пада по 100 км/ч и двама младежи, които съвсем съзнателно бутат по стръмното – бавно, усилно, със зор, своята очукана таратайка. На забързания просто не му дава сърце да ги гледа как се мъчат и... и пиесата тръгва бързо.
На 11 август е големият Станислав Стратиев, който обаче тук много ще ви изненада – не абсурдът е в центъра на неговия драматургичен текст „Хроника на едно изчезване” (1995), а един живот, избрал скоростта и поради това провалил се. И накрая, когато времето изтича все по-бързо, а на нас ни се ще да го спрем, да извикаме: „О, миг, поспри!”, разбираме, че всичко е било напразно.
За петък, 12 август, сме избрали пиесата на Панчо Панчев „Последният влак на щастието” (1986). Тя вдъхва оптимизъм, обещава, че може би сме пропуснали много неща, че може би животът е отлетял покрай нас с непомерна скорост, но винаги има шанс да успеем да намерим онази спирка, откъдето да хванем влака – влакът, чиято последна спирка е нашето мъничко човешко щастие...
