Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Днешният гост на "Новите приказки от Северозапада" по Радио ВИДИН е едно седемдесетгодишно момче, което не престава да учудва близки, приятели, колеги със заряда и идеите си. Найден Кирилов от берковското село Слатина е от най-обичаните резбари в Монтанско и член на дружеството на художниците "Тенец". Цял живот е бил бунтар и новатор, на двадесет години се опитва да избяга в Париж, мечта, която се сбъдва през 90-а година. Там успява да се докаже като творец и да участва в изложби и къпе душата и очите си в изкуство. Преди броени дни се проведе организираното от майстора 5-о издание на пленера по живопис и дървопластика в родната Слатина.
Ако изключим болестите, мисловно се чувствам много добре. Понякога ми идва да грабна един указател и да се обадя на хиляди, хиляди хора и да им кажа: "Жив съм!"
Още на младини Найден Кирилов е бил проводник на модерното, на бунтарското – в модата, в поведението, в стремежа към свобода, в търсенето на смислени и "необременени" книги.
Един панталон да ушиеш малко по-интересен, една риза – все е култура. Това, което виждах в големите градове, се опитвах да го пренеса. Спомням си – нямаше дънки тогава, имаше "каубойки" – чист док. С жълти конци по шевовете, с джобче за кама. И милиционерите се хващаха за това: "А, ти кама ще носиш, побойник ще ставаш, хулиган!" Хващаха го и ти скъсваха крачола. Такива времена бяха.
Опит да отвори очите на слатинчани Найден прави и в Париж.
Аз нямам академия, но съм бил 36 пъти в Лувъра и в една камара галерии там. В Лувъра последната неделя от месеца беше безплатно. И им викам на моите съселяни там – да ги разведа. "Да бе, да! Какво ще ходим да гледаме камънаци!". Имам все пак няколко човека, които съм променил мисловно. На, както се казва в оная приказка – сигурен си, абсолютно си сигурен, че сам не можеш да промениш света, но си струва да опиташ!
Найден Кирилов се оказа и много сладкодумен, качество, което дължи на обичта си към книгите. Те са му донесли и радост, но и комично-драматични преживявания в годините на комунизма. Още в трети клас е слагал под учебника си книга и е лъжел баща си, че си учи уроците, докато потъва в света на художествената литература. Имал е най-голямата библиотека в селото. После заради книгите стига и до милицията. Конфискуват негови книги. Уникален разказ, който е грехота да се преразказва.
На 20 години прави първия си опит да избяга в Париж – заловен е и лежи във Врачанския затвор. В годината на рухването на комунизма тръгва отново. Този път – успешно се интегрира в Париж, твори, поема с пълни шепи европейската култура – и така 14 години. Връщам го в разговора към онези паметни години, когато за пръв път се опитва да избяга заради полицейските проверки на книгите му, рязането на дрехи и коса, липсата на свобода на словото. Говорим си още за жената с главна буква, за свободата, за днешния ден, за оптимизма.
Няма дума, която да не си заслужава да се чуе. Това, което мен ме впечатли най-много, са две негови мисли:
"Дори и само един процент да е останал оптимизъм, аз казвам, че ще стане!" и любимото ми:
"Когато след теб минат хора, да кажат – тук е живял човек!"
7
