Въодушевено множество около и в порутената тогава църква „Св. 40 мъченици“ в старата българска столица Велико Търново, което няма нищо общо с онова, което обикновено наричаме „тълпа“. Величествен кипеж от звуци, радостни възгласи, море от български знамена. Звучи „Многая лета“. Княз Фердинанд прочита от трона си в черквата Манифеста за обявяването на независимостта ни като царство България. Овации, френетично „ура“, ликуване. Ученически хор запява „Шуми Марица“. Сетне министър председателят Александър Малинов – вече на хълма Царевец, до една малка, специално построена за целта и окичена със зеленина барака отново прочита Манифеста. Следват снимки от местен фотограф. Вестник „Военни известия“ съобщава: По случай провъзгласяването на независимостта в тържествата взеха живо участие и квартируващите в този град осемнадесети Етърски и двадесети Добруджански на Н.Ц.В. полкове. Двадесет и четири поборници от Бяла Черква изпращат телеграма: Ние, живите поборници от въстаническата чета, която през 1876 година се бори при Дряновския манастир с Фазлъ паша за отечествената свобода, днес сме в неописуема радост, загдето доживяхме да видим осъществен нашия скъп идеал. Да живее и напредва свободна и независима България! Това са само отделни щрихи от забележителното събитие, превърнало 22 септември 1908 година в национален празник. Екзалтацията като че ли няма край. Тогава.
Но как осмисляме и преосмисляме това забележително събитие с днешна дата, сто и осем години, след като една от най-старите страни в Европа отхвърля окончателно своята васалност и възстановява официално пред света държавността си? Историците доц. Валери Колев, Владимир Станев и Светослав Живков ни помагат да го разберем.
