„Небесно синьо утро, пладне и път след пладне“ е заглавието на първата приживе издадена книга с текстове на композитора Иван Спасов – негови спомени, разсъждения, лични откровения за себе си и творчеството си. И в това отношение той пак бе от първите, сред тези които въвеждат нещо непознато, своя позиция и отношение, открит жест на споделяне. Вече по-късно биографичните изповедни книги на известните личности в изкуството ни ще станат мода.
Той беше през целия си живот част от духовния ни авангард, независимо в каква форма бяха въплатени мислите и действията му – композитор, диригент, преподавател, публицист.
На 22 декември 1996 г. си отиде от нас композиторът Иван Спасов. Внезапно за околните, разтърсващо за колегите и приятелите в навечерието на Рождество модерната българска музика загуби един от стожерите си.
Артистичният Пловдив остана без неговата емблематична фигура, студентите в Академията за музикално и танцово изкуство се лишиха от това да учат музика и да общуват с творческа личност от друг, по-голям мащаб, защото неговият формат беше виден за всички, включително и за тези, които трудно приемат този факт.
Самият Иван Спасов „бързаше“ към този земен край, не криеше, че душата му жадува мига, в който „ще съзре там горе“ душата на Йоана, любимата си дъщеря, изповядваше този копнеж и в музиката и в текстовете си. Чувстваше се препълнен с тежестта на спомените, на всичко преживяно, беше вкусил от най-големите радости и най-големите скърби, дори и това да усети порива на първите години след промяната през ноември 89-а . Студентите ще запомнят завинаги своя Ректор тогава – проф. Иван Спасов начело на борбата за автономия на Висшия музикален институт в Пловдив, превръщането му в Академия на която той придаде духа на европейските ценности, съчетани с творческата свобода и артистизъм, белязали това благодатно място на българската култура – старият град в Пловдив.
„Да издържим своя дял от нощта“ този стих на Емили Дикинсън бе не само вплетен в негова вокална музика, но и като сребърна нишка се бе втъкал в мислите и настроението на късния Иван Спасов, композитора на „Мизерере“, „Освещаване на небесния дом“, „Сътворение, смърт и просветление“, в сакралните му хорови творби. Но Иван Спасов бе и автора на „Събор надсвирване” и „Фойерверки”, на „Музика за приятели“ – първия български хепънинг представен с именити музиканти в средата на 60-те години и разбира се на цяла поредица хорови опуси на фолклорна основа, които остават като негова запазена марка, дори само „Мехметьо“ и „Два тъпана бият“ могат да направят името му безсмъртно в българската музика, а Иван Спасов е много повече от това. Той е един от българските културни строители от втората половина на 20 век. Не само като диригент изнася нечувани по своята дързост тогава програми с Пловдивската филхармония с творби на полския авангард, но и създава и ръководи Пловдивския камерен оркестър, превръща Пазарджишкия симфоничен оркестър за 20 години в музикална институция, която ражда и фестивала „Зимни музикални вечери“, за неговите концерти идваше публика от София и Пловдив.
Приживе фигурата на проф. Иван Спасов излъчва силен авторитет и респект, същевременно той е пределно открит, човешки уязвим и готов да отдаде внимание и на нещо дребно и просто, по детски занимателно и чисто. Това ще открият и следващите читатели на неговите есеистични текстове, които „Фондация проф. Иван Спасов“ успя да издаде, заедно със записи на компакт дискове и нотни издания на творби на Иван Спасов.
Кое бе най-удивителното в него, може би това, че цялото му съзнание бе проникнато от творческия нагон, че не му бе чуждо старанието да получи своята частица и от световната слава и същевременно бе най-колегиалния, най-толерантния, „най-независимия“ от чуждата слава сред големите български композитори и правеше всичко, за да подпомогне творчеството на тези, които му бяха близки по дух.
Изминаха 20 години от смъртта на композитора и диригента Иван Спасов, на личността, която сложи много силен отпечатък от своето присъствие в музикалната ни култура, дано част от тази творческа есенция продължат да вдъхват и следващите поколения.
