Ако желаете да оставите коментар, посетете страницата на предаването във Фейсбук.
Най-древните българи
В началото на българската история стои едно великото събитие, което различните летописци са описали по различен начин. Византийските хронисти пишат, че дошло отнякъде някакво новопоявило се племе българи и победило като по чудо огромната византийска войска, защото императорът получил болки в краката и трябвало да замине спешно на бани в Месемврия (ХИБ, І, 77). А летописците на цар Иван-Александър пишат, че българите били не някакво малко племе, а многобройни и дори безчислени и се заселили нашироко от двете страни на Дунава - чак до Драч (дн. Дурацо в Албания): Много же бесчислены суще ислънища и сиу страну Доунава и ону до Драча и далее… (вж. ХКМ, 228).
Къде в такъв случай е истината - били ли са българите на Аспарух някакво неизвестно новопоявило се племе или твърде голям народ? Вярвайки на византийците, нашите учебници са ги описали като малобройно племе, което наскоро след създаването на България изчезнало почти без следа и оставило в българския език само десетина думи - българин, болярин, кумир, капище и още пет-шест. Но за щастие има и трети вид източници, описващи древните българи и от тях може точно да се научи кой е прав - византийските хронисти или нашите някогашни царски летописци. Още два века преди да се появи Аспарух българите са споменати от книжовниците на древните готи. И ето какво пише готският епископ Енодий до своя крал Теодорих: Това е народът който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал… те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои. И добавя: Те, българите, по-рано вярваха, че пред тях е открит светът. Сега за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш. (ХИБ, І, 55-56). Друг готски големец, сенаторът Касиодор, пише следното в похвала на един пълководец: Не те изплаши дружината българи, която с упоритостта си щеше да попречи дори на нашите! (ХИБ, І, 57) и на друго място възкликва: страшните по целия свят българи.
Тези думи не са казани случайно и се дължат на това, че още преди да се заселят на Балканите българите са се прочули с големи победи над готите и лангобардите. Лангобардите те победили още в 428 г. и пленили техния крал Агилмунд, а готите разбили трикратно и прогонили от балканските земи в края на V в. (вж.Д.А.,124-130). При това, по едно съвпадение и двата разгромени от българите народа, след неуспешния сблъсък с тях, успели да завоюват Рим, с което пък славата на българите нараснала още повече, защото те били единственият народ, който победил дори победителите на Рим. Същевременно на готите и другите германски племена българите били известни не само като непобедим, но и като твърде многочислен народ. Това личи от един малко познат у нас източник, известен като „Баварският географ”, където за някогашните българи отвъд Дунава пише: Понеже множеството от тях е голямо не им е нужно да строят крепости, за да се защищават. Заедно с тези многобройни отвъд дунавски българи се споменават и моравците, за които баварският книжовник отбелязва, че „опират до немските граници”. (вж. ГСУ, ФИФ, 1964, 293).
Твърде силен респект са имали към българите и арабите, тъй като изпитали върху себе си силата на тяхното оръжие още преди създаването на днешна България. Първото си голямо поражение през VІІ в. арабите претърпели от българите в 652 г. при опита си да нахлуят в Кавказ, когато четири хиляди техни отбрани конници били унищожени при крепостта Баланджар, известна и с името Булгар Балк. По-късно още по-съкрушителен разгром им нанесъл синът на Аспарух - Тервел, спирайки тяхното настъпление към Балканите и унищожавайки 24 хилядна арабска армия, принуждавайки я с дълга обсада на Солун да гризе от глад юздите на своите коне. Затова името бурджани, с което арабите наричали българите на Тервел, дълго време вдъхвало у тях панически страх и дори два века по-късно арабският пътешественик Масуди пише: Бурджаните са огромен, могъщ и войнствен народ, който стои над всички съседни народи. Един български конник може да излезе на глава със 100 или 200 противници. В наше време жителите на Цариград, ако не бяха неговите големи укрепления, не биха могли да се защитят от тях. А също и всички, които обитават съседните с бурджаните области не биха могли да се защитят от тях. (Вж. АЯГ, 126).
Твърде рядко има някой народ, който да е блестял едновременно както със своята необикновена сила, така и със своята справедливост. Но точно такъв рядък спомен са оставили след себе си нашите древни български предци. Затова разкриването на пълната истина за тях е свещен исторически дълг, който все още остава за съжаление неизпълнен, тъй като византийските заблуди и до днес замърсяват българските учебници, а и не само тях. Поради породеното от византийщината пренебрежение и цинично високомерие дори до днес в някои световни енциклопедии като Ларус, древните българи се описват по подобие на ордите на Чингис хан. А някога се появи и дори нашумя теорията на В. Томашек, че българите са възникнали като смес от разбитите хунски племена след разпада на империята на Атила. В съзвучие с това се появи версията, че името българи е прозвучало за първи път на света едва през V-VІ в., а преди това не е съществувало. От тази представа възникна задълго и традицията да се наричат българите на Аспарух с изкуственото име прабългари, тъй като се считаше, че в древността (т.е преди Vв.) на света е нямало все още българи. Но днес науката разполага вече с цяла редица източници сочещи, че българи е имало много време преди V в.
В римската „Книга на поколенията” (Liber Generationis), написана в 330-та година и включена в Анонимния хронограф от 354 г., името българи е отбелязано в списъка на най-древните народи на Изтока, започващ с имената на еламците и асирийците.(LG. 1880). Няколко десетилетия преди тази древна книга - още в ІІІ в., българите са споменати като библейски народ и в Словата на Методи Патарски, епископ на Ликия в Мала Азия, той ги сравнява с библейското племе амонитяни.
В Армения, още в епохата преди нейното покръстване в 301 г., е отбелязана българска земя в Кавказ, от която, според бащата на арменската история Мовсес Хоренаци, роден в края на ІV в., се преселил в Армения българският вожд Вананд, чиито потомци Ород и Арртаван, са посочени от друг древен историк - Себеос, като участници в почетната свита на арменските патриарси през 330 и около 350 г. (вж. АС, 65-66 и ПГ 59 ).
Всички тези находки пометоха като вълна на цунами представите, че българите са късно появил се народ. Затова вече с пълна увереност трябва да наричаме нашите предци вместо с изкуственото име прабългари, с ясното и точно име древни българи, съответстващо както на тяхната прастара поява като на¬род, така и на извоювания от тях още в древни вре-мена висок престиж. Упоритостта, с която някои автори продължават да ги наричат с амортизирания термин прабългари, само издава тяхната професионална недъгавост и фатално изоставане от световната наука.
Най-великото деяние на древните българи е, че те са създали в Европа на три места три различни държави - Старата Велика България при Кавказ, Волжка България и Аспарухова България (вж. картата на третата вътрешна корица на тази книга). Чрез това древните българи, без никакво преувеличение, са надминали всички други европейски народи, тъй като трудно може да се посочи в Европа друг народ, който да е увековечил своето име, създавайки на три различни места три свои държави!
Пътят на българите през света
Най-надеждният фундамент за разкриване на истината за древните българи са откритите през ХХ в. неизвестни стари летописи, които са споменали къде са живели те преди да дойдат в Европа. Тези най-ценни находки бяха разкрити най-вече през втората половина на ХХ век и всички те назовават в един глас не тюркските степи, а съвсем друг край на Изтока - долините на Памир и Хиндукуш, където се е намирала някога прочутата държава Бактрия, наричана от източните народи Балхара и Булгар.
Първа е посочила българската прародина споменатата по-горе римска „Книга на поколенията”, но това беше забелязано едва в 1991 г., когато бе преведен и публикуван целият този летопис (вж. ПД, 1991), споменат преди това в „Извори на българската история” само с едно изречение. Оказа се, че там древните българи не само са отбелязани сред най-старите народи на Изтока, но са вписани на мястото, където в по-старите гръцки летописи са споменати бактрийците - обитателите на древна Бак¬трия. Анонимният хронограф от 354 г., където е поместена „Книгата на поколенията”, е забележителен с това, че е първият подробен исторически труд, съставен след приемането на християнството в Рим. Затова дори много векове по-късно в някои латински ръкописи, като хрони¬ката на манастира Сен Петри Сеноненскис, българите са описани като преки потомци на древните бактрийци, а българският цар Иван Асен ІІ е наречен Arsanus Rex Bactrorum ab Aquilone (Асен - цар на Се¬верната Бактрия). Този израз е твърде знаменателен и важен за българската история, защото чрез него България е представена директно като северен двойник на прочутата древна Бактрия. (КИ, 303).
За това, че българите са били някога не само древен, но и прочут източен народ напомня и особеният начин, по който ги е описал епископът на готите Енодий през 507 г. в споменатия по-горе пасаж и особено от израза Те (българите) някога мислеха, че пред тях е открит целият свят (ХИБ, І, 55).
Такива думи могат да се кажат само за някой народ, който още в древността е имал дълга и славна история, започнала далеч от Европа. Споменатият от Теодорих обичай на българите да пият конско мляко напомня също за техния дълъг път през света. Защото този обичай се е срещал масово в източните земи сред най-различни народи, а по-късно е бил пренесен и в Кавказ, където в Кабардино-Балкария има дори лечебници за терапия с конско мляко.
В пълна противоположност на версията, че те са били номадско, т.е чергарско племе, древните българи изпъкват като народ, който някога е блестял във всички сфери на човешката цивилизация и със своята енергия. А и по прекосените от него пространства той е надминал много древни народи, включително и прочутите викинги, които са изминали твърде дълъг исторически път, но не са създали четири държави и не са оставили своето име в нито един забележителен продукт.
На този именно необикновен народ ние, днешните българи, сме преки исторически наследници и трябва да се гордеем, че в нашия език са запазени почти всички негови съкровени роднински понятия и цяла палитра от други думи, които като невидим мост свързват днешна България с българската прародина. Затова време е да се отстрани примитивният образ, с който те и до днес се представят в застиналите на нивото на ХVІІІ и ХІХ в. наши учебници. А още по-важно е не само да премахнем грешката, която вече е забелязала световната наука, но и да разгадаем най-важната историческа тайна на древните българи - на какво се е дължала необикновената съзидателна енергия, която те са носели като народ навсякъде по своя път. Защото историята показва, че такава всестранно проявяваща се и неизтощима енергия като тяхната, никъде не се е появявала от само себе си, а е възниквала там, където е процъфтявала висока цивилизация.
Старата Велика България е най-ранният голям български стожер, създаден в Европа. В Именника на българските канове се сочи, че тя е възникнала 515 г. преди преселението на Аспарух в годината Верени (Дракон), съответстваща на 680 г., което показва, че началото на държавата е било положено в 165 г. Двой¬ният начин, по който някога е означено в летописа времето на съществуване на тази държава - в числов и календарен вид - показва, че тя не е измислен исторически мит, а конкретна реалност.
Същото сочат и арменските източници, където тази земя е спомената още по времето на Аршак, син на Вахаршак, който според най-новите уточнения на арменските историци е царувал не по-късно от ІІ в. (ИАН, 1998). Затова е време да се осъзнае, че тази държава е била едно рядко историческо достояние - втора по време в Европа след Римската империя.
Ранните връзки между древните българи и славяните за съжаление дълго време се предаваха в силно изопачен вид, тъй като на древните българи се гледаше като на нищожно по брой племе, а на славяните като на главен и едва ли не единствен фактор за създаването на България. Тази грешка решително трябва да се поправи и за да стане това, трябва съвсем точно да се отмери ролята на всеки от двата народа - древните българи и славяните, в българската история. Характерно е, че при изреждането на участниците във всички някогашни общи походи срещу Византия летописците винаги сочат първо българите, а след тях племената анти и славини, причината за което е несъмнено в това, че българите са били управляващият народ в Старата Велика България. Споменатите заедно с тях анти и славини явно са живеещите заедно с българите части от славянските племена. От това се вижда, че още преди възникването на България българите са приобщили към себе си славяните както чрез закрилата, която са им давали, така и с това, че са били водачите на държавата.
Има и много други следи, от които личи, че водещият народ в обширната територия на Старата Велика България са били древните българи. За това напомнят оставените навсякъде в нея свещени български символи и знаци, които са един сравнително нов и недостатъчно проучен извор на познание.
