В една епоха, която създаде звездата - диригент, който разнася поредната партитура от летище на летище, от фестивал на фестивал, за да му придаде блясък и сам да заблести, Добрин Петков извървя пътя си с всекидневен упорит труд и възрожденска отдаденост, която трябва да навакса понякога липсата на професионализъм и на многогодишни традиции. Това сигурно му е струвало много човешка умора и физическо похабяване. Цената на музикалните събития, в които се превръщат не малко от концертите му е наистина висока, но за Добрин Петков няма друг път.
Колко такива съградени от него празници на духа преживява публиката с Шеста и Девета симфонии на Шостакович, със симфониите на Бетовен, Брамс и Шуман, с „Пролетно тайнство” и „Петрушка” на Стравински, с Концерт за оркестър и „Чудният мандарин” на Барток, с „Жана д’Арк” на Онегер… и разбира се „Дон Жуан” и „Вълшебната флейта” на Моцарт, с „Отело” на Верди. Легендите за репетициите на Добрин Петков са живи и до днес в спомените на всички музиканти, които са работили с него.
Добрин Петков напусна този свят на 63 години на 10 февруари 1987 г.
И тогава беше петък и трябваше бързо да се напише и да се излъчи прощално слово в музикалното ни предаване и този текст бе част от него.
Какъв е днешният ни текст и поглед към личността на големия диригент 30 години по-късно?
Извън патетичния ореол и христоматийна употреба си спомняме за един голям музикален талант и личност с рядко високи морални качества.
И още нещо, което мащабът на неговото дело, сякаш винаги е поглъщало и не ни е давало възможност чрез спомените да се докоснем до него - тънкият артистизъм, бързата реактивна мисъл, духовната независимост.
И безкрайно големия диапазон на изразителност, която може да се усети дори в откъс от една негова репетеция за последния му незавършен запис.
Още веднъж за „стилът - това е човекът”. Още веднъж за Добрин Петков.
вторник, 14 февруари от 19.15 часа