Смятам,че на първо място трябва да изясним въпроса за целите на Русия в тази война и въобще за целите във войните, които тя води с Османската империя през 18 век. Целите на Русия в тези войни са изцяло имперски и завоевателни, възприемайки себе си като наследник на Византия още от 15 век, те се опитва да заграби византийското наследство, т. е. проливите и Цариград, в това число и българските земи, които са в непосредствена близост до това наследство. Проучвайки хода на тези руско-турски войни, установявам, че още по времето на войните на императрица Екатерина, е създаден един модел на завоевания, който съм нарекъл Кримски модел тъй като е свързан със завладяването на полуостров Крим и неговата анексия. Този Кримски модел , според мен е прилаган спрямо българските земи, намиращи се в непосредствена близост до проливите и Цариград и той се изразява с поетапно подчиняване на тези земи в съставена империята. Всъщност един процес, който, условно казано, протича в три фази, Първата фаза е успешна война с Османската империя, откъсване на части от нея, втората фаза е в откъснатите земи се въвежда временна автономия, а третата фаза –тази автономия с течение на времето не се разширява с посока независимост, напротив – ограничава се до нейната пълна ликвидация. Обикновено това става с провокиране на някакви размирици, в които Русия се намесва, за да установи своя ред и накрая крайният акт е анексия на тези вече бивши автономни земи.
Що се отнася до митовете – те са, за съжаление, доста и десетилетия. наред, може да се каже, се възпроизвеждат. На първи място пак да посочим Александър Втори и защо е наречен Освободител. Той е наречен така не защото освобождава България, а защото освобождава руските крепостни селяни чрез неговата аграрна реформа от 1861 година,
Друг мит, на който искам да се спра – той е продължение на това, което говоря, за облагородяване, така да се каже, на руската политика, която според клишето, което се възпроизвежда, била вдъхновявана от някакви хуманни, освободителни цели в името на спасението на православните български християни. Тук се забравя един друг факт, че българите сме обявени през 1872 година за схизматици от Цариградската патриаршия и този акт, между другото, е подкрепен от руската държава и църква чак до 1945 година.
Накратко ще се опитам да маркирам и тайните споразумения, за които обикновено се забравя на 3 март. Тези споразумения очертават пътя към войната. Това са на първо място споразумението с Австро-Унгария, сключено в началото на Сръбско-турската война на 26 юни 1876 година, където е възприет принципът, че двете държави няма да съдействат за създаването на голяма славянска или друга държава на Балканите.
Според Янко Гочев Санстефанска България не е въплъщение на българския национален идеал:
Всъщност мит е, че не 3 март България е национално обединена. Българското етническо землище, което обхваща Мизия, Тракия и Македония, е над 215 хиляди квадратни километра, а самата Санстефанска България е 170 хиляди километра и тук само ще посоча откъсването на изконни български земи – Северна Добруджа, която е откъсната от България с Тулчанския санджак, Ниш, Лесковац, долината на българска Морава присъединени към Сърбия, с една много неестествена южна граница, в която малка част от тракийските българи са освободени.
Янко Гочев смята, че трябва да се проведе широка обшествена дискусия дали 3 март да бъде националният ни празник:
Задължително е необходима да бъде проведена широка дискусия с участието на историци, юристи, особено изследователи на международното право, които да анализират в крайна сметка, всички текстове на Санстефанския договор, да го съпоставят с Берлинския договор и да отговорят на въпроса дали наистина 3 март, разбиран като деня на освобождението на България, е националния празник
