Според бившия социален министър Емилия Масларова под достъпна среда за децата с увреждания не трябва да се разбира само градската среда, а и достъпът на тези деца до образование:
Закрихме специализираните училища, закрихме така наречените „помощни училища“. От 120 няма нито едно. Открихме едни ресурсни центрове, но какъв е резултатът от тях. Примерно как оценяваме какви специални образователни потребности има едно дете, на което правим едно интервю, образно казано за 20 минути, без да го наблюдаваме в един по-дълъг период от време. Едни смесени групи деца в тези центрове за деца - 5 годишни, 7 годишни, 9-годишни. Образователната програма каква е? Как ги подготвяме тези деца за самостоятелен социален живот, т.е. предлагаме ли им професионална подготовка, защото няма методика, няма програми, няма подготвени педагози. Така наречените „лоши учители“ от помощните училища, в кавички разбира се, отидоха в ресурсните училища. Но там фактически те се занимават два-три пъти дневно с едно дете, което има определени проблеми и дали това е достатъчно. Освен това те се занимават половин час или един час. Това достатъчно ли е? Защото много пари се дават по оперативните програми. Примерно чрез министерството на регионалното развитие по програмата „Региони в развитие“ са дадени 840 милиона евро за достъпна среда, от които двадесет и седем са дадени на общините в столицата. Тоест какво е направено?
Темата за деца с увреждания е изключително сложна и не бива са свежда само до така наречената „деинституционализация“, смята председателят на Агенцията за хората с увреждания Минчо Коралски. Той подчерта, че това е решило проблема „на един етап, свързан с изваждането децата от институции, но от там нататък предизвикателствата съществуват“ и справянето с тях би трябвало да бъде ангажимент на много институции, тъй като това е една хоризонтална политика, където своето място имат и Министерството на образованието и науката, и Министерството на здравеопазването, и Министерството на труда и социалната политика, и общините:
Не на последно място е изключително важно, тъй като става въпрос за деца с увреждания, по какъв начин семейството ще бъде включено в цялата тази политика. Тъй като именно семейството в момента е тази социална единица, която понася най голямата тежест и която на практика ние трябва по някакъв начин да разтоварим чрез съпътстващи политики.
Мариана Писарска, изпълнителен директор на Сдружение „Деца и юноши“ - неправителствена организация, която работи с децата в риск, и член на Обществения съвет към Столична община от квотата на неправителствените организации, казва, че не само за децата с увреждания, а и за всички деца трябва да създаваме най-добрата среда, а не само това да се декларира на срещи, форуми и отчети:
В средата трябва да се инвестира със сигурност. Говорим за физическата среда. Тя е крайно недостъпна, така че трябва да се инвестира с мисъл. Аз даже, коментирайки достъпността на физическата среда в София, съм предложила хората, които са изпълнители на инвестиционни проекти, самите те първо да пробват трасетата и въпросните места, които следва да се ползват от хора с увреждания, а не просто да се завърши формално един обект, един проект, с което да се приключи с мисълта, че „това не засяга мен“. Всяко нещо ни засяга, най-вече засяга ни това, което се случва с децата ни.
Целия репортаж на Румяна Василева можете да чуете от звуковия файл.
