От сутринта отвсякъде ни припомнят, че днес е 18 февруари, денят, в който се навършват 145 години от кончината на Апостола на свободата, но замислете се какво знаете за него освен няколко учебникарски факта и фразата „Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя – губя само себе си”.
Може би на всички ни е време да се задълбочим в книгата на проф. Пламен Павлов „Левски – другото име на свободата”. Мнозина вече са го сторили – четивото няколко месеца поред бе в Топ 5 на най-четените книги в класацията на голяма верига книжарници.
Преподавателят по история от Великотърновския университет на публицистичен език разкрива факти, развенчава митове, оборва инсинуации и представя Васил Левски като визионер на своето, че и на нашето време. Нищо, че миналото лято чествахме 180 години от рождението му.
А каква е ролята на продуцентите Иван Христов и Андрей Арнаудов? Ами те са спомоществуватели на книгата, върху чиято корица стои печатът на Българския революционен централен комитет с надпис „Привременно правителство в България”.
„Основното, което искам да кажа и да повторя думите на чирпанския съзаклятник е, че нямаме втори Левски на света.“ казва авторът на книгата „Левски – другото име на свободата” проф. Пламен Павлов. Издателите на томчето Иван и Андрей, обаче не мислят да спират дотук и обмислят исторически сериал.
А самият Дякон Игнатий в една от не особено популярните си фрази казва „Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили”.
В рубриката си „50 места от българската история отвъд България Теодор Борисов и Светослав Марков разказват за един българин, който миналата седмица имаше рожден ден и е световно признат, заради собствените си сили. И по-точно заради безотказния си ляв крак. И десен също. Христо Стоичков и неговото място в музея на футболен клуб „Барселона”.
Представяте ли си как звучат 2000 часа валсове? Ами като виенски бал. Не един, а цели 450. Поне в австрийската столица, където всяка професионална гилдия си има собствена танцова забава – на юристите, на 6-те хиляди собственици на кафенета, на филхармониците, на цветарите, на зъболекарите… Тази година на 24 февруари за шести път ще се проведе… Балът на веганите, които според статистиката в Австрия са около 25 000 на фона на 180 хиляди вегетарианци. В България също си имаме Виенски бал. 18-ото му издания отшумя днес призори с горещ (крайно не вегански гулаш) за прегладнелите танцьори. Най-подходящият събеседник по темата е Светлана Тилкова-Алена, не като известен астролог, а в качеството ѝ на секретар на Виенския клуб.
Можете ли да получавате 30 долара на месец и да сте доволни? Представям си кривите ви усмивки. Аз ви пренасям в страната, чиито жители неизменно оглавяват класацията на най-щастливите хора в света с точно такива заплати. Бутан – страната на лютивите усмивки!
Изкусен резбар превръща дървото във филигранна дантела, рисува върху него със златен варак и ярки цветове и със замах подписва произведението си. Целият ритуал би изглеждал съвсем нормално, ако не беше изпълнен... с крака. Още по-поразително е, че след като е поставил личния си печат, взел е парите и е върнал ресто, художникът Пема отива да постреля с лък. Отново с крака. И не спира да се усмихва.
Психеделичната случка преживях в Тимпу, столицата на кралство Бутан, чието население през последните десетина години неизменно е на върха в класацията за най-щастлив народ. Там не измерват развитието си с Брутен вътрешен продукт, а с Индекс на брутното национално щастие. Четирите принципа на Общото бутанско благоденствие, които младият крал е наследил от своя баща, гласят: опазване на околната среда, природосъобразно развитие, съхраняване на автентичната култура и мъдро управление.
В държавата, където четвърт от територията е заета от защитени паркове и резервати, нито един закон не може да бъде приет, ако не е одобрен от Министерството на щастието. Шефът на ведомството проучва всеки текст и преценява дали е добър за народа. А той живее скромно, но е доволен – обучението и медицинското обслужване са безплатни, престъпност липсва, бедността, макар и бавно, си отива и все повече туристи (около 80 000 на година) избират любопитството да изживеят приказката „Бутан”.
Eдинственото международно летище в Страната на Гърмящия дракон се намира в Паро. Кацането там изисква от пилотите да притежават вродено безстрашие и да са завършили курс по въздушна акробатика за напреднали – пистата е къса и от четирите страни е заобиколена със зли зъбери.
Но щом преодолеете психическия шок от приземяването, белият ви дроб се учудва. Е, няма толкова чист въздух!
Поданиците на крал Джигме не секат горите. Дори напротив – залесяват голите склонове. Доброволно, без ленински съботници. И всеки смята за лично задължение да събере отпадъците, зарязани от безсъвестни туристи. Гледат само един телевизионен канал, а в столицата Тимпу се намира единственият светофар – движението, ако го има, се управлява от регулировчици.
Там няма опера и театър, но пък всички сгради са в един и същ типично бутански стил с резбовани стрехи, изографисани еркери и... огромни фалоси по фасадите. Рисунките нямат нищо общо с пикантните графити. Просто в Бутан най-свидният мъжки орган се смята за символ на благоденствието и плодовитостта.
Мълви се, че в хималайската държавица има само един психиатър и той е безработен – на щастливи хора лекар за душата не им трябва.
Когато стане дума за вяра, Бутан отново се отличава – страната е последният бастион на Махаянската школа в будизма. Религията е донесена от Великия учител, изключително почитания в страната гуру Римпоче. Легендата раздипля, че той пристигнал яхнал тигрица и започнал да медитира в пещерата, която днес е в основата на прочутия манастир „Тайгър нест” (тигрово гнездо). Мъдрецът въвел в будизма всички демони, привържениците на религията Бон и черните магове, та какво остава за кроткото местно население.
При всеобщото отдаване на религията, крайно непредпазливо възжелах да видя с очите си причудливо и почти невъзможно кацналия на отвесна скала манастир Таксанг Лагханг Дзонг – Тайгър нест – една от най-големите будистки светини на Бутан.
Според пътеводителите разстоянието до нея е 900 метра. Ама по права линия. А планинският, почти отвесен път криволичи покрай бездънни пропасти, брадясали от испански мъх вековни борове и няма край.
Със сетни сили и почти без дъх достигнах обителта, която се състои от 8 храма и приютява 29 монаси, и чак там ми казаха, че... снимането вътре е забранено. Имах два повода да получа инфаркт на място. Добре, че монасите склониха да ни снимат с българското знаме в подножието на обителта. Ей така, за доказателствен материал.
От облицованата в злато пещера, в която се усамотявал гуруто за осемте си прераждания, се открива изумителна гледка към най-високия връх в Бутан – седемхилядника Джомохари, където според местните живее символът на страната – Гърмящият дракон. Той не бил опасен за хората, защото се хранел само със сняг и лед от върховете. Не е ясно само защо монасите и разни селяни успяват да застанат очи в очи с него, а не се е явил на нито един турист.
Колкото и да е екзотичен Бутан, да се стигне до там не е нито лесно, нито евтино. Няма как да получите виза, ако нямате резервация за полет на кралските авиолинии, които летят от Индия, Непал, Сингапур и Китай. На самолет можете да се качите само ако сте сключили договор с бутанска туристическа агенция. Пакетът струва около 300 евро на ден. Звучи солено, но като се замисли човек, че това включва полет, виза, нощувки, вход за всички забележителности, екскурзовод и кола с шофьор, не изглежда чак потресаващо. А и 65 евро от всяка дневна такса задължително отиват в кралската хазна за социални дейности.
Не забравяйте да „пътешествате” и чрез страницата във Фейсбук, където можете да спечелите и награда.
