В съботната вечер ще се докоснем до сценичното достолепие и блясък на прочутия бас Димитър Петков. Кариерата му се разгръща в период от почти 35 години, а ролите приближават цифрата 100. Коронните бяха: Кончак, Борис, Филип Втори, Закария, Атила, крал Рене, Борис Измайлов.
Самият Димитър Петков не обичаше статистиката. Излишния шум и перчене. Певецът, който с неподражаем усет осветяваше на сцената потайните кътчета на душата, обичаше да изтъква важните неща.
Първата голяма роля – Кончак в „Княз Игор“ на Бородин му носи световно признание по време на гастролите на Софийската опера в Париж, а видният критик Жан Гюри отбелязва: „Голямото откритие бе младият Димитър Петков. Неговият Кончак е импозантен и напомня Орсън Уелс в хубавите му години. Какъв огромен глас – с впечатляваща звучност и перфектно интониране. Без съмнение това ще е един от най-големите оперни артисти в идващите години“, предрича Жан Гюри в средата на 60-те години и се оказва абсолютно прав. Неутолимият хъс за работа тласка Димитър Петков към дълбоките води. За броени години се оформя твърде респектираща палитра от роли. С две от тях: Кончак и Иван Ховански печели голямата награда и златен пръстен на конкурса за млади оперни певци в София през лятото на 1967 г. За 29-годишния бас това е трамплинът, който го изстрелва в звездна орбита. Огорчението идва през 1975 г.. Тогава българинът се установява в Швейцария, а чевръсти чиновници заличават името на първия носител на голямата награда от архивите на конкурса. Преди 20-ина години Димитър Петков ми каза, че приема този период (годините, когато не можеше да се прибира у дома) философски. Никога не си е губил времето в сплетни и интриги. Било му е потребно за важните неща…
По време на турне на Софийската опера с „Хованщина“ на Мусоргски, Манфред Шуберт пише в Берлинер цайтунг: „Като първокласен артист се изяви Димитър Петков в ролята на Иван Ховнаски – красив и гъвкав глас, прекрасно овладян, той доминираше над всички!“
А от Париж Жан Гюри допълва: „Малцина притежават подобен стихиен темперамент, който помита всичко по пътя си, щом стъпи на сцената. А българинът няма и 30 години!“, удивлява се Жан Гюри. И не само той.
За колегите на Димитър Петков и днес остава загадка магическото преобразяване на Митко, усетил сцената под краката си. „Той бе твърде различен от стандарта“, твърди неговият близък приятел проф. Павел Герджиков. „Привидното житейско спокойствие, дори в известна степен флегматичност изчезваха като с магическа пръчка по време на спектакъл…“ А в разговор с Невена Коралова Димитър Петков споделя: „Навремето съвсем интуитивно исках да пея повече италиански опери.
С годините осъзнах, че партиите в руския репертоар са натоварени вокално и емоционално повече в средния регистър. По-неопитният млад певец, какъвто бях тогава, обикновено натиска, за да получи необходимия цвят на гласа. Това пък неизбежно води до проблеми - като неприятно вибрато във високия регистър. А италианската музика ти помага да пееш, без да напрягаш гласа…“, уточнява Димитър Петков. През лятото на 1969 певецът докосва своя блян. На най-престижната открита оперна сцена, тази във Верона режисьорът Жан Вилар поставя „Дон Карлос“. Главните роли са поверени на Монсерат Кабайе, Пласидо Доминго, Фиоренца Косото, Пиеро Капучили. А Димитър Петков за пръв път извайва контурите на своя Филип… Самостоятелната международна кариера на Димитър Петков вече е абсолютен, неоспорим факт! Завърта се в обичайното русло и с обичайните за съответното ниво пределни обороти. Изпял е почти всички основни басови партии в опери на Верди и руските класически образци на престижни световни сцени. Нарича ги „моите бойни коне“. Петков работи с най-големите диригенти: Абадо, Мути, Зубин Мета…
Жорж Претр го кани за концертно изпълнение на „Проклятието на Фауст“ от Берлиоз в Рим, а с Ростропович и Вишневска представят в парижката зала Плейел „Йоланта“ на Чайковски. Димитър Петков не бе привърженик обаче на този тип представяне на дадено заглавие. Неговата стихия бе оперната сцена, пълнокръвният спектакъл. Мирисът на боя, декори, костюми, грим…
В съботната вечер ще се върнем към началото, към тъй важната за Димитър Петков 1967 г. През лятото оставя всички след себе си на конкурса в София, а в края на същата година се сбъдва дълго лелеяната мечта: главна роля в италианска опера! Така се появява Закария – един от култовите образи в пребогатата палитра на Димитър Петков. Режисьорът на „Набуко“ в Софийската опера Емил Бошнаков си спомня: „Закария бе създаден сякаш за Митко. Публиката не изпускаше от поглед гордата му осанка, която внушаваше респект. Вълнуваше се от емоцията в топлия му богато оцветен глас. Успехът бе огромен – твърде задължаващ за един почти прохождащ артист. После със Закария Митко Петков обиколи най-престижните световни сцени. Началото обаче бе в София“, припомня режисьорът Емил Бошнаков. На премиерния спектакъл на 27 декември 1967 г. специалистите са единодушни: тогава блясва изумителния талант и на Димитър Петков, и на Гена Димитрова, която вае образа на своята първа Абигаил. Публиката се радва от сърце на своите открития. Бурно ръкопляска, вика от възторг, а маестро Райчев е принуден да чака да се успокоят страстите, за да продължи спектакълът. Мълвата за огромния успех бързо се разнася и билетите за следващите представления се изкупуват за броени часове. През 1981 г. Гена и Митко се срещат отново в „Набуко“ този път на Арена ди Верона. Двама знаменити артисти на върха на славата се оказват в обятията на многобройните си екзалтирани фенове. Повод Пиер Брюнел да отбележи: „Димитър Петков е изключително впечатляващ Закария. Особено вълнуваща е изявата му след прочутия хор Va pensiero – сцената, в която Петков достига най-силна емоция и магнетично въздействие…“, категоричен е френският критик Пиер Брюнел. В плен на същата тръпка без съмнение е и родната публика на премиерния спектакъл на „Набуко“ в Софийската опера през 1967 г. След споменатия хор Va pensiero дори маестро Руслан Райчев не успява да овладее страстите и любимият на меломаните хор на евреите прозвучава на бис…
В Златния фонд на БНР се пази записът от премиерния спектакъл на „Набуко“ от Верди с дата 27 декември 1967 година. Димитър Петков и Гена Димитрова пеят в компанията на Адриана Стаменова, Петър Петров, Йордан Знаменов, Стефан Еленков. С участието на хора и оркестъра на Софийската опера. На диригентския пулт - Руслан Райчев.
Съдържание на операта „Набуко“ от Джузепе Верди
