Трагедиите на Шекспир винаги са били във фокуса на внимание на творците от различните изкуства. Безсмъртните сюжети на гениалния английски автор и драматург многократно са претворявани не само на театралната сцена, за която са създадени, но и в киното и операта, както и редица други музикални жанрове. През вековете оперните композитори охотно посягат към тях, а сред най-прочутите и най-често изпълнявани шекспирови пиеси безспорно е „Ромео и Жулиета“. Шарл Гуно обаче далеч не е единственият композитор с опера по този сюжет. Още преди него, през 1776 година, Иржи Бенда написва творба за херцог Саксен-Гот-Алтенбург. След него Даниел Штайбелт създава свое произведение по либрето на Жозеф-Александър де Сегюр, което е представено през 1793 г. в Париж, във вече несъществуващия оперен театър „Фейдо“. Три години по-късно – през 1796 г. – Николо Дзингарели също пише опера, наречена „Ромео и Жулиета“, която се смята за най-високото му постижение. На премиерата ѝ в „Ла Скала“, в ролите на Жулиета и Ромео участват големите звезди от онази епоха Джузепина Грасини (забележително контраалто, една от най-добрите певици на своето време) и Джироламо Крешентини, за когото Дзингарели пише специално молитвата на Ромео в своята опера. Следват „Капулети и Монтеки“ на Винченцо Белини, написана през 1830, и „Влюбените от Верона“ на Маркиз Д Иври, поставена в Париж в средата на 19-и век. Към предшестващите музикални обработки може да се отнесе и драматичната симфония „Ромео и Жулиета“ на Берлиоз, която самият автор нарича „опера без думи“, както и редица балети, първият от които е поставен през 1785 г. във Венеция. И въпреки това, независимо от всичко споменато дотук, в джобния „Пътеводител в света на операта“ на Рупърт Кристиансен, именно творбата на Гуно е посочена като „най-сполучливата от всичките 40 оперни адаптации на „Ромео и Жулиета“.
Операта е в пет действия с хоров пролог, по либрето на Жюл Барбие и Мишел Каре – двама водещи за своето време либретисти, написали текста към много други опери, сред които и „Фауст“ на Гуно, „Миньон“ (по Гьоте) и „Хамлет“ на Амброаз Тома, както и „Хофманови разкази“ на Жак Офенбах. От всички литературни шедьоври, които тандемът „Барбие и Каре“, тези изключителни производители на всевъзможни либрета, е използвал за литературните си преработки, шекспировата трагедия „Ромео и Жулиета“ е претърпяла най-малко изменения. Макар сценарият да е значително съкратен, особено в първо действие, и персонажът от оригиналната творба – Пиетро да е отпаднал съвсем (затова пък е въведен нов персонаж, който изобщо липсва у Шекспир – Стефано!), общият ход на сюжета е предаден вярно, а основните персонажи са запазили истинската си шекспирова жизненост. Много от редовете са или буквално предадени от либретистите, или поне – перифразирани. И все пак на тези усърдни литературни труженици им се е наложило да направят поне една отстъпка: те позволяват на Жулиета да се събуди от взетото сънотворно достатъчно скоро, за да успее да изпее любовния си дует с Ромео, преди той на свой ред да умре от изпитата отрова. Но дори и за това отклонение от Шекспир, в историята на литературата си има оправдание: Артър Брук, авторът на създадената през 1652 г. поема, която е била един от основните първоизточници за Шекспир, по негово време е направил съвсем същото.
Аделина Пати, най-прочутата Жулиета в оперната история, също с поразителна точност следва духа на текста. През 80-те години на XIX век, омъжена за маркиз Де Ко (но без да живее с него!), тя изпълнява тази роля в парижката „Гранд Опера“. Неин партньор е френският певец Николони (истинското му име е Ернест Никола, но той го променя заради преклонението си пред Италия, която оценява гласа му много повече, отколкото собствената му страна). Двамата очевидно са били точно толкова страстно влюбени един в друг, колкото и самите им герои, защото един хладнокръвен наблюдател (дали пък не е бил критик?) по време на представлението успява да преброи 29 съвсем истински целувки, които те си разменят при прочутата сцена на балкона. Когато Пати най-накрая се разделя с маркиза, тя се омъжва за сценичния си партньор и двамата преживяват заедно 12 години, докато тенорът умира, а сопраното се завръща в аристократичното общество – вече като баронеса Седестрьом.
„Ромео и Жулиета“ на Гуно е отличен пример за френски романтизъм, традиция, която оценява тънкостта, чувствеността и изящното вокално представяне по един много ефектен начин. В операта има леко изместване на фокуса от думите на оригиналната пиеса и по-голямо концентриране върху двамата любовници, на които се поверяват четири неустоими дуета, включително кратко окончателно събиране в гробната сцена, което не се появява в пиесата. Действието на историята се развива в старинния италиански град Верона – един красив, но опасен свят, където поезията и насилието могат да избухнат всеки момент.
Премиерата на творбата се е състояла на 27 април 1867 г. в Париж, в „Театър Лирик“, под диригентството на Адолф Дьолофр. Главните партии са били поверени на сопраното Мари-Каролин Миолан Карвальо и тенора Пиер-Жюл Мишо.
Новата продукция на МЕТ пренася действието в 18-и век. В ролите на Жулиета и Ромео участват двама чудесни артисти, всеки един от които публиката на Метрополитън опера вече е имала възможност да чуе поотделно през този сезон: Айлин Перес беше запомняща се в „Таис“ на Масне“, а Чарлз Кастроново – героичен Тамино във „Вълшебната флейта” на Моцарт. На диригентския пулт застава Пласидо Доминго, който не само е пял партията на Ромео в МЕТ, но и вече над 30 пъти я е дирижирал на тази сцена.
Съдържание на операта „Ромео и Жулиета“ от Шарл Гуно
