Eмисия новини
от 15.00 часа
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Ловци на глави и племена с най-чистата ДНК във Филипините, Матанзас - кубинската Атина и пещерата Беламар

БНР Новини
15
Пещерата Беламар край Матанзас.
Снимка: Магдалена Гигова

Филипинците много приличат на българите! Това мое твърдение може да ви се стори прекалено екстравагантно за държава отдалечена на 13 000 километра. Но ето изводите, до които стигнах след пребиваването си в Манила и околностите:
• Филипинците са убедени, че жените им са най-красивите в света.
• Всеки втори необразован бедняк мечтае да работи в чужбина, да спечели пари и да си купи къща. А докато е там да праща на родата.
• Почти всеки завършил университет филипинец крои планове да замине в странство, та трудът му да бъде оценен подобаващо и да се развива професионално.
• И там любимият зеленчук е месото. Дори в лепкавата жега нагъват печени прасенца, шкембета, уши и дори пилешки червца, та ушите им плющят.
• И те си имат „освободител”, когото силно любят и мразят. Американците навремето са ги отървали от зверствата на японските завоеватели, но и до днес използват този факт, за да се месят във вътрешната политика.
• Филипинците масово закъсняват за срещи, ругаят градския транспорт и твърдят, че автоджигитите са купили шофьорските си книжки на безценица.
• Минималната работна заплата е 300 долара, кило ориз е близо долар и всички се чудят как тези хора успяват да си плащат сметките и да оцеляват.

Познато, а?

Наталия Бояджиева, обаче, не е минала като мен с бръснещ полет през островната държава, ами е живяла две години там и дори е написала книгата „Лицата на Филипините”. Разказът на журналистката от Варна започва с аета, племето с най-чистата ДНК на планетата, за да завърши с разходка из кратера на неугаснал вулкан и с дивите племена, които и до днес носят на кръста си изсушени човешки глави.

Ако очаквате от фотоизложбата „Една градска история – Кавала” пейзажи от крайбрежието на Егейско море, разочарованието ви е гарантирано. Кая Христова показва на 5 юли в минималистичното пространство на галерия „Сабай” 11 неочаквани ракурси към гръцкото градче. Кая е графичен дизайнер по професия, рисува, проектира сайтове, а фотоапаратът се е превърнал в продължение на ръката ѝ. „Обичам да заснемам детайли, фасади на стари сгради, емблематични, с история за моя роден град – София, както и навсякъде другаде, където пътувам”, казва г-ца Христова. И обяснява как представя крайбрежната Кавала, без да покаже дори парченце море.

Творческият тандем, написал книгата „50 места от българската история отвъд България” – Светослав Марков и Теодор Борисов, е разделен само временно по чисто летни причини. Този път родолюбивият разказ на Тео е за Охрид.

Каквото и да сте чували за Куба или пък знаете от личен опит – забравете го! И Старата Хавана, и пурите, и дайкирито са си същите, но кубинците се нагаждат стремглаво към новите времена. И все повече заприличват на българите от 1988 г. – озарени от дребната частна инициатива на техния си Указ 56.
Но не това ме порази в Кубинската Атина – Матанзас. Наричат го така, защото от векове там се раждат поети и мислители. За да приключим набързо с цифрите, ще спомена, че градът има 150 хиляди жители, като всеки областен център в Куба разполага с университет, отдалечен е на около 90 км от Хавана и на 65 от Варадеро.
Другите имена на селището са Градът на мостовете (цели 17) или Кубинската Венеция. Мястото е основано през 1693 г. като Сан Карлос и Сан Северино де Матанзас.
Културното значение на града се дължи на богатата му и своеобразна архитектура – колониални сгради, канали и мостове, и на специалното му място в кубинската литература. Първите печатници от 1813 г. привличат насам поети и драматурзи, двигатели на културния живот. В Матанзас е творил националният поет Хосе Мария Ередия, имало няколко театъра. На сцената на най-прочутия от тях „Театро Сауто“ са играли Сара Бернар и балерината Ана Павлова.
Смята се, че тук се е родил стилът дансон, а оркестрите били царе и на автентичната румба. Тя сякаш не спира да звучи в хотел „Веласко“. Времето е спряло както часовника на рецепцията. Той показва края на 19-и век, когато богатите търговци на захарна тръстика са построили това елегантно и луксозно място за собствена разтуха. Мраморното фоайе, резбованият дървен бар с огромно огледало, в което се отразяват пъстроцветните бутилки, дървените ламперии и рецепцията с месингов звънец, който сякаш всеки момент ще бъде натиснат от пиколо в червена униформа с кръгла шапка...

Другата забележителност пещерата Беламар (или Бейамар, в зависимост от произношението) се намира на около 2 км от Матанзас и е открита случайно на 17 април 1861 г. от… китаеца Хусто Уонг, когато господарят му го изпратил да търси изгубена овца. (Тук му е мястото да вметна, че в средата на 19-и век плантаторите си внесли около 1 млн. китайци, които да заменят чернокожите роби. Затова Хавана си има исторически Чайна таун.)
Тунелите на Беламар с невероятни сталактити и сталагмити са дълги около 5 км. За туристите са обезопасени само 300 метра. Честно казано, на мен ми се видяха доста повече, ама така пише в туристическия справочник.
Слава Богу, че не съм суеверна като овчарите, намерили входа на пещерата. Те били толкова поразени от суровата ѝ каменна красота, че решили: вътре върлуват зли духове, подтиквани от дявола, и повече от 100 години влизали само „улави” учени и авантюристи.
Чак през 1989 г. обаче била проучена мрежа от над 7 км подземни проходи. Всъщност пещерите са три с 24 разклонения и обща дължина 5000 метра. Нивата им са девет, като най-старото е датирано отпреди 300 000 години.
Сталактитовите и сталагмитови кристали се образували в продължение на 40 хиляди години. И представяте ли си – вторият управител на пещерата, назначен по партийна линия, наредил да отсекат сталактита „Дяволското гърло”, защото според него плашел хората.

По-възрастните още помнят хилядолетното образувание с розови кристали. Наистина приличало на гигантски мъжец (така се нарича висящият конусовиден завършек на задното небце). И някакъв партиен неграмотник го съсякъл с брадва! После го уволнили, но сталактитите не могат да се залепват. А като се има предвид, че тези образувания нарастват с 1 см на 80 години, онзи е направо престъпник.
Спирам пред „Плащът на Колумб”. Макар да „падат” от височина 12 метра, гънките на скалите наистина напомнят стелещ се брокат. С величествеността си ме поразява „Готическата зала”. Тя е пещера в пещерата – дълга е 25 м, а широка 80. Следват „Морковената градина” с „посадените” от великата ръка на природата каменни „зеленчуци”, „Кулата на 12-те апостоли”…
Питам екскурзовода: „Абе толкова време обхождаме различни места, как така само 300 метра са открити за туристи?” Оказва се, че това е по права линия, иначе маршрутът е 1500 метра, заради извивките. По трасето се минава през шест зали и 17 галерии с причудливи скали, фонтани, ручейчета, ниши, сталактити и сталагмити от калцит и арагонит.



Напомням ви, че на страницата на „Покана за пътуване” във Фейсбук приключенията продължават.


Новините на БНР – във Facebook, Instagram, Viber, YouTube и Telegram.


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Горещи теми

Войната в Украйна