До 1989 г. българската литература беше доминирана от т.нар. „априлско поколение“, обсебило властовите механизми в културното поле. И независимо 
че имаше опити това поколение – ако не да бъде изместено от престола, то поне да бъде плахо оспорено било от „тихата лирика“ през 70-те, било от „площадната поезия“ през 80-те, то до края на господството на социалистическия реализъм запази легитимните си и приоритетни позиции. А това значи парафиране какво да се публикува и какво не, кой автор да бъде критикуван, а кой – апологетизиран, кои и какви книги да бъдат награждавани… Тъй че, макар да ни се вижда странно, поколенията и цензурата през социалистическата епоха са преплетени, а по какъв начин – това разбираме от две новоизлезли книги: „Поколение и поезия 1956-1989“ на доц. Пламен Дойнов от Нов български университет и „Цензурата върху българската литература и книга“ – сборник с материали от научна конференция, организирана от Департамент „Нова българистика“, проведена в НБУ на 9 юни 2017 г. Книгите се занимават с периодизация и външен натиск, но безспорно те ни помагат да разберем и нещо, което все още ни учудва в днешно време – наличието на вътрешна цензура не само у журналисти, но и у творци на словото. Тъкмо тези въпроси предаването „Премълчаната история“ разгръща пред слушателите си в броя от 3 октомври с гост доц. Пламен Дойнов.
