В СГХГ успоредно стоят две изложби – на Александър Добринов, прочутия карикатурист и шаржист, и на Елиезер Алшех – един от най-интересните български художници от 30-40-те години на ХХ век, които сякаш нямат помежду си преплитания и пресечки. Двете експозиции носят две напълно несъотносими една към друга заглавия: неутралното „Александър Добринов. Ретроспективна изложба“ и категоризиращото „Елиезер Алшех и естетиката на безобразието“. 
Двамата художници обаче живеят по едно и също време, познавали са се, спорили са и са се съгласявали – изобщо за отделеност не би могло да се говори с увереност, напротив. Още повече, че и двамата в период от живота си са обект на репресии от страна на българските власти: Александър Добринов след 9.ІХ.1944 г., когато две години лежи в затвора, изключен е от СБХ и изселен в Луковит, издържайки се с направа на етикети и плакати; Елиезер Алшех – преди Девети по силата на еврейския си произход е затворен в лагер, а след датата на комунистическия преврат е критикуван и преследван заради формализъм, поради което със съпругата си Бронка Гюрова (също известна художничка) през 1951 г. напускат България и се установяват в Аржентина. И точно тук е може би силната пресечна точка в съдбата на двамата художници – в това, че и двамата са емигранти, единият вътрешен, другият външен. 
Тъкмо в тази посока разговаряме в предаването „Премълчаната история“ с Красимир Илиев – куратор на изложбата на Александър Добринов, и Аделина Филева – директор на СГХГ, – за сходството и различията в съдбите на тези наши двама, а и на други български художници, чиито отношения с властта – било еднолично-авторитарна, било тоталитарно-комунистическа – са сложни и в повечето случаи водят до репресии от различен характер. Изкуство и емиграция, изкуство в емиграция – българските власти, за съжаление, в повечето случаи принуждават артистите да се отдалечават колкото се може повече от тях, не ги приласкават и ухажват.
