Когато срещнете Вероника за първи път, ще ви се стори, че я познавате отдавна, може би още от детството, когато се раждат истинските приятелства. Тя умее да намери пътя към всеки, да го накара да разтвори сърцето си – рядко качество, ценно и в журналистиката, и в живота. Страстта на Вероника са думите. Обича да ги реди, да предава чрез тях образи, картини, истории. Неслучайно животът й в България минава под знака на журналистиката. Преди 7 години се установява в Англия при съпруга си, също българин, който две години преди това е намерил там работа като фармацевт. Животът на Вероника Лазарова поема в нова посока. Както казват, под легнал камък вода не тече! Вероника признава:
Дори не съм опитвала да се реализирам в Англия като журналистка. Около 15 години работих в „168 часа“ – най-големия седмичник в България в онези години. Правехме големи материали, разследвания, включително под прикритие, каквито тук няма как да правя, тъй като английският ми език не е на такова ниво. За сметка на това последните три години посветих на един нов проект – Lifebites.bg, онлайн списание, което се прави от българи в цял свят, за българи на български. То още съществува, но в момента не работя активно по него.
Сред темите в списанието естествено намира място и тази за българите в чужбина. За това, доколко е лесно да се впишеш в живота на едно чуждо общество и да намериш достойно място в него, Вероника Лазарова казва:
Животът на всеки от нас е различен, както и животът на всеки българин в България е различен. Зависи какво работиш, какъв характер имаш, имаш ли желание да се приспособиш към местното общество. Ние със съпруга ми сме отворени хора. Бързо намерихме среда, имаме много приятели и живеем така, както ни харесва. Имаме социален живот, успешно се адаптираме към местната среда. Но това се дължи на факта, че преди да останем тук, бяхме направили проучване. През първата година на работата си в Англия съпругът ми направи избор между това, което му се предлага като работа тук и в България.
Когато съпругът на Вероника започва да работи на Албиона, тя се старае да разпределя живота си между двете държави, между журналистиката и съпруга си. Тогава се появяват и двете им деца. А после животът й отново поема в ново русло, задвижван от страстта й към италианската кухня.
В един момент трябваше да избера, дали да се върна в София и да продължа да работя за „168 часа“, или да остана в Англия със семейството ми. Избрах семейството. Тогава започнах проекта Lifebites.bg, който правех с много любов. Но продължавах да работя от вкъщи. В един момент осъзнах, че имам нужда да изляза, защото с две деца и работа от вкъщи се усещах като затворник. Искаше ми се да намеря работа, която да ме ангажира по-скоро физически. Кандидатствах за пицар, тъй като много обичам италианската кухня. Но не ме потърсиха. В един момент реших, че аз самата бих се наела, ако бях работодател. Така ми хрумна, че щом никой не ме наема, другият вариант е аз сама да се наема.
Вероника изкарва два курса за паста в Италия и отваря собствено заведение за бързо хранене в малкото английско градче, където живее. Предлага класическа паста, но и умело експериментира. Тя признава:
Първоначално си мислех, че е страшно лесно да се работи с прясната паста. Сега установявам, че тя е като жените – фина, деликатна и много капризна, и че трябва да бъдеш много внимателен с нея. Но пък е предизвикателство, защото преди не съм се занимавала с това. В екипа, който сформирах, има още две майки, с които се сприятелихме. Те също търсеха работа. Хубаво е да работиш с приятели!.
Няколко пъти в годината Вероника хваща самолета и се връща в България.
Всеки път, когато се върна в София, виждам как се променя градът, макар постоянно да има проблеми с ремонтите, задръстванията. Разви се, порасна и се превърна наистина в европейска столица. Винаги препоръчвам на чужденците да посетят София. България ще ми липсва винаги. Най-вече заради приятелите и семейството, – споделя Вероника. – Но истината е, че свикваш с живота, където той те намери, и нямаш време да съжаляваш и да изпитваш носталгия. Трябва да го живееш този живот в момента и да му се радваш. Наближавам 40-те и може би с годините мъдростта в мен покълва. Опитвам се да разсъждавам по-философски, да не мисля за това, което ми липсва, а за това, което имам.
Снимки: личен архив
