В минутите, отредени за неделен радиотеатър в неделя (4 ноември. 2018), имате възможността да чуете пиесата „А лъже, че е водна лилия“ от Никола Русев. Нека загадъчното заглавие да не ви обърква, този драматургичен текст вероятно е познат на повечето любители на българските комедии от втората половина на миналия век, само че под друго заглавие и друга, доста по-достъпна форма. Но за това малко по-късно.
Никола Русев е роден в Берковица през 1938 г. , и животът му приключва в София през ‘90-та . Творчеството му е богато и, струва ми се, по-скоро непознато, с изключение на няколко доста популярни негови произведения, сред които и това, което ще имате възможността да чуете днес. Автор е на над 20 пиеси за деца и възрастни, девет киносценария и два романа. Известна популярност през последните няколко години придоби именно първият му роман „Приказка за Стоедин“. Както предполага и заглавието на самото произведение, това е магически разказ за деца и юноши, който може да бъде четен и от възрастни. Популярността си днес произведението дължи на своите безспорни качества, както и на фактът, че то беше популяризирано и като първото българско фентъзи, въпреки че традициите, върху които се полага, са доста по-стари и вкоренени в нашата писмена и словесна култура.
Пиесата „А, лъже, че е водна линия“ обаче е изцяло реалистична, въпреки поетичното си заглавие. Темата ѝ на пръв поглед дори може да бъде определена като прозаична – опитът на двама младежи, родени на село, да се преместят в града, където би трябвало да ги очакват работа и по-добър живот. Тема, както актуална през 1974 г., когато е направен записа, така и днес, повече от 40 години по-късно. Голямото достойнство на произведението обаче е не толкова жилата на неговия сюжет, а начинът, по който е поднесена тя. Без патетика, без опити за морализаторство и, най-важното, без конюнктурни и идеологически обраствания.
Водещи остават хуморът и динамичният сюжет, в който се преплитат надеждите и мечтите на двамата герои, но и отношения между децата и техните родители, между корените, настоящето и бъдещото. Тези мотиви са допълнително засилени от една по-скоро второстепенна сюжетна линия свързана с темата за осиновяването. Пиесата намира двамата си герои (в ролите Стефан Мавродиев и Николай Узувнов) на един прашен път, останали без нищо за ядене, но с един намерен акордеон и писна до дома, който са напуснали ненадейно и без да се кажат на никого.
Може би за някои сюжетът вече се е оказал познат, но както вече стана дума, под друго заглавие. Постановката на Русев е филмирана 2 години след своята радио премира със заглавието „Щурец в ухото“ на режисьора Георги Стоянов. Едва ли някои ще ни обвини в излишна патетика, ако наречем този филм една от българските комедийни класики от втората половина на 20 век. Между радиопиесата и филма има още една любопитна връзка – Стефан Мавродиев участва и в двете. В радио вариантът под режисурата на Георги Морянов той изпълнява ролята на грубоватия и простодушен Евтим, който до голяма степен внася комичните елементи в произведението с експлозивния си темперамент. Във филма обаче Мавродиев изпълнява другата главна роля – тази на по-затворения и по-чувствителен Пешо, а Павел Поппандов играе Евтим. Това режисьорско решение е разбираемо с оглед на допълнителното визуално измерение, с което разполага киното, и фактът, че изтънчената осанка на Мавродиев много подхожда на натурата на Пешко, размахът на Поппандов пък пасва като по калъп на Евтим. Обективна зависимост, която Мавродиев по силата на актьорското си майсторство преодолява в радиопиесата.
На 4 ноември от 16 часа в рубриката „Неделен радио театър“ на програма „Христо Ботев“ чуйте радиопиесата „А, лъже, че е водна линия“ от Никола Русев, превърнала се в незабравимия филм „Щурец в ухото“, за да разберете, че бюфет се пише с „д“.
