12
Започваме „Покана за пътуване“ аристократично и царствено. С родолюбивата ни рубрика „50 места от българската история отвъд България“ за една… противоречива личност от българската история – цар Фердинанд, на когото има кръстено училище в Словакия.
Случи се така, че разговарях с две дами, завърнали се неотдавна от Япония. Сякаш бяха ходили в различни държави! Честно казано, в името на драматургичния конфликт мислех да ги интервюирам накуп, но после прецених, че ще предозирате с японски факти. В „Къщата на София“ присъствах на лекция за Страната на изгряващото слънце, която преобърна всичките ми представи като стар чорап. Сигурна съм, че разказът на собственичката на артпространството Дина Темелкова ще преобърне и вашите. Шокиращи са фактите за японския начин на живот и психика, донякъде извратени от високите технологии и самотата. Оказва се, че там за всяка душевна болежка можеш да си наемеш човек – баща на договор за детето, фирма, която да организира сватба без жених – ей, така просто да си имате снимки от несъстоялото се събитие. А шефът награждава отличилите се в службата с… плач и бършене на сълзи.
Сигурна съм, че след разказа на Дина Темелкова вече няма да свързвате Япония главно със суши, саке и гейши.
В модата една година се носят къси поли, друга – клош панталони. В туризма е същото. В момента Занзибар е една от най-предпочитаните от българите посока за почивка. Оказва се, че същото важи и за Израел. Само преди няколко години, (до атентата в Бургас), най-желаната дестинация бе България. И сега в нашата страна пристигат доста израелци, но те са предимно любители на хазарта (в родината им той е забранен), сватбени туристи – защото за женитба в Обетованата земя се чака дълго, тийнейджъри поели към първата си ваканция без мама и татко или скиори, най-вече преселници в Израел от бившите съветски републики.
Към Занзибар пътуваха и кореспондентките на БНР в Светите земи Феня и Искра Декало. Ето какво споделиха: „Необичаен и доста силен шум ни разбужда призори в първата ни нощ в Занзибар. Спазили сме всички съвети от интернет сайтовете. Нацапани обилно с масло срещу комари, спуснахме на тъмно мрежите, закрепени на балдахините над леглата да не би кръвожадните инсекти да ни заразят с малария. Вентилаторът на тавана работи денонощно. За по-сигурно сме се завили презглава с тънките като марля, но колосани, чаршафи. И изведнъж чуваме шум по пода току под нас. Предвидливо си носим фенерче и започваме внимателно да изследваме плочките (без да напускаме своя обезопасен с мрежи рай). Осветяваме огромен (поне така ни се стори тогава) омар. Определяме с ези-тура коя от двете ни да се измъкне изпод мрежите на кревата си и да отвори балконската врата, та неканеният звяр да отпраши към морето. То е точно под вилата, в която имаме чест да сме настанени. Омарът има късмет, че ни споходи първата ни нощ в Занзибар. Ако бе през следващите – вместо към морето щеше да се запъти към… тенджерата.
Смесица от екзотика и носталгия ни преследват през осемте дни на белия (покрит с фин пясък от корали) остров в Индийския океан.
На брега е „царството на черния пазар“. Обграждат ни местни жители. Предлагат ни смяна на валута, да ни заведат на пазар, да ни станат гидове, изцяло да ни уредят екскурзии, а също така лечебни процедури: масаж, разваляне на магии и др. И всичко това поне пет пъти по-евтино от цените в нашия комплекс.
Поръчваме пътуване до главния град Стоун Таун. Уточняваме, че трябва да ни покажат забележителности като родната къща на Фреди Меркюри, която се оказва най-обикновена, понамирисваща, жилищна кооперация, църквата и джамията, смесения музей в султанския палат и уличката на занаятите и на художниците. Прибавят към списъка шестзвездния хотел и пътуването с лодка до най-близкия остров. Именно от него започна нашето пътешествие в страната на робите – названието Занзибар идва от занзи – „роб“ на суахили и Ибар – „земя“. На късчето земя, където сега се намира резерват на гигантски костенурки, донесени от Сейшелските острови, всъщност е била първата спирка на живата стока към Пакистан, Оман и Индия. Майките умишлено осакатявали децата си, за да не ги отвлекат търговците на роби, които нахлували в занзибарските села.
Днес гмуркачите с резени диня в ръце привличат облаци риби с различен цвят и ширина на райетата си. През слънчевите дни островът е пристан за рибарите. За дребни пари може да се купи цяла тава с морски дарове. Риболовците отделят рибата за пазара, а огромни омари, калмари, скариди и всякакви други деликатеси тук минават за „боклуци“ останали в мрежите. Те са за туристите…
Гората на червенокожите маймуни е следващата атракция. Цели маймунски фамилии скачат и се премятат на лианите над главите на посетителите, а по-смелите направо се самообслужват от раниците. Предупреждават ни да си пазим телефоните и да не гледаме в очите животните, че ставали агресивни. На този остров направихме пълна ревизия в представите ни за подправките. Туристите посещават ботаническа градина, а не плантация, но ароматът е неземен. Заемат се с „ограмотяването“ ни: карамфилът не е цвете, а дърво; ванилията е орхидея като лиана, достигаща до 10 метра. Плод, приличащ на авокадо, крие скъпа костилка – мускатово орехче. Канелата е кора от дърво, черният пипер прилича на трънкосливка, джинджифилът е корен. Листата от евкалипт са не само подправка, но и аромат в парфюмерията. И накрая уханията на лимони в сапуните, например, не се правят от истинските цитруси, а от … лимонова трева.
Да си намерят работа в туризма е истински късмет за местните хора. Подборът е сериозен, а вероятно има и корупция. Сервитьорките и камериерките са избрани сякаш за ансамбъл по художествена гимнастика.
Следват пътувания до най-дългия плаж, където Номи Кембъл е правила фотосесия, плаваме край острова на Бил Гейтс. Там не е разрешено да се слиза на брега, но наоколо се въдят морски звезди, а коралови рифове пазят от акули.
Разхождаме се по оголеното от отлива морско дъно… с часовник в ръка. Следим кога да се върнем, защото приливът поглъща наново всичко. Достигаме до „ферма за водорасли и морски треви“. При отлива мъже забиват колове в океанското дъно. На следващия ден около тях са се обвили водорасли. Жените ги събират и влачат до простори за сушене. На ръка увиват въжета от водорасли. Повечето от „добива“ е за износ. Някъде от морската трева добиват лекове. Чувстваме се сякаш сме част от графична картина: черни силуети на фона на белия пясък. Постепенно заприличва на акварел, заради настъпващите вълни с неестествено светло син цвят.
Е, няма авиокомпания, която за един час да ви пренесе от Азия през Европа до африканския бряг. Това е възможно само в „Покана за пътуване“
