Какво, притеснява ви, че не сте чели нищичко от мосю Готие ли? Ами нормално е, малко негови неща са преведени на български – романът „Капитан Фракас” и няколко стихотворения тук-там. Иначе специалистите казват, че за да се съберат и издадат всичките му писания, ще са необходими 300 солидни тома. Но в случая не количеството книги е важно. Повечето от тези текстове сега събират прах в библиотеките, макар че на времето предизвикват възторг у публика и критика, отварят нови хоризонти в литературата и стимулират взрив от нови течения в изкуството изобщо. Всичко това се случва заради знаменитата фраза, на която Теофил Готие не е автор, но която развива и защитава публично, и която превръща в лично творческо верую.
Чували сте я, тя гласи: „Изкуство за изкуството”. Не се наемам да го произнеса на френски, езикът, чрез който писателят Теофил Готие превръща тези думи в пълноценна естетическа концепция. За първи път той развива идеята през 1835 година в предговора на един от най-четените си романи – „Мадмоазел де Мопин”. Смята се, че тази концепция подчертава самостоятелната стойност на изкуството в света и разглежда връзката с дидактиката, морала, ползата или реализма като неща, които нямат отношение и дори може би са вредни за самото изкуство. Разбира се, идеята е доста по-комплексна, а и през годините тя е така превратно тълкувана или директно обругавана, най-вече от нацистката и комунистическата пропаганда, че натрупаните спрямо нея предразсъдъци са живи и досега.
Няма да влизам в този дълбок спор, само ще кажа, че „Изкуство за изкуството” се оказва изключително плодотворна формула. Строго погледнато, тя се появява като реакция на властващия по онова време романтизъм, който обича да се занимава с обществено значими, актуални, дори злободневни теми. Романтизмът иска не само да говори за света около себе си, но и да го променя. Концепцията „Изкуство за изкуството” иска само да присъства в света, но пълноценно, като изглежда и звучи по най-добрия възможен начин. Неслучайно Теофил Готие е смятан за един от най-брилянтните майстори в писателския занаят и сам Бодлер, когато му посвещава своите знаменити „Цветя на злото”, го нарича „магьосникът на френската литература”.
Може да изглежда, че има нещо сбъркано в това точно Готие да се противопоставя на романтичните фантазии за промяна на света чрез изкуство, защото сам е романтик. Но всъщност той е нещо като „романтик второ поколение” и в някаква степен наистина променя съществено смисъла на понятието романтизъм. „По онова време френският романтизъм в основното си русло се свързваше най-вече с Ренесанса. Течеше преоценка на етическите ценности за сметка на естетическите. Романтиците мечтаеха в миналото да намерят кипящите страсти, които правят човека прекрасен, да открият примери за абсолютната доброта или абсолютния порок, все едно.
Теофил Готие искаше друго. Той не намираше удоволствие да изобразява испански или италиански мароинетки, а кръвта, заливаща страниците на романтичните произведения, му се струваше едва ли не признак на лош тон”. Какво предлага обаче Готие? Всъщност не предлага нищо, не иска да е дидактичен, да дава акъл, а иска да твори красота, която да бъде ценена сама по себе си, не заради обществените примеси, които съдържа. Тези му идеи поставят основата на френското естетическо движение, наречено „парнасизъм”, а по-късно и на такива европейски явления като символизъм, декаданс и модернизъм. Теофил Готие е роден през 1811 г. в Тарб, Юго-Западна Франция. Баща му е високообразован човек, пламенен роялист и кралски чиновник. Той дава на сина си прекрасно образование, като го праща в два от най-престижните парижки колежа. Детето е умно, своенравно, с различни таланти и умения.
Още като ученик печели състезание по плуване в Сена и е награден с чифт червени панталони. На 18 решава, че ще стане художник, но всичко се променя, когато приятелят му Жерар дьо Нервал го запознава лично с Виктор Юго. Юго явно вижда нещо особено в младежа и лесно го убеждава да зареже рисуването, за да се захване с писане. Първата му поетична книга, която издава на 19, има лоша съдба – тя излиза точно в деня, когато избухва Юлската революция от 1830, на никой не му е до стихове и тиражът е прибран. Следват обаче години на възходящо литературно развитие. Когато Теофил Готие умира на 61, покосен от инфаркт, той е на върха на славата си.
Писането е основната страст в живота на Теофил Готие, но не е единствена. Той е част от парижката бохема, не са му чужди кръчмите, виното, опиума и красивите девойки. Особено девойките. Много ги обича, жени се поне три пъти, като обикновено по времето, когато е женен, поддържа още една-две любовници. Ако се съди по текстовете на някои запазени писма с доста неумерено съдържание, изпратени до него, жените също обичат Готие, вероятно заради неговия ентусиазъм и всеотдайност в любовта, гарнирани с опит.
Другата огромна страст на Теофил Готие, която, при това, има пряка връзка с жените, е любовта към котките. Те са винаги около него, а той ги описва в книгата си „Моята менажерия”. Хилдебранд е късокосместият му разбойник на черни ивици. Госпожа Теофил е фаворитката, която спи с писателя. А Дон Пиеро е ангорец, която обича да се разхожда между книгите в библиотеката и да дреме на най-горните лавици. Види ли, че Готие сяда да пише обаче, Пиеро пристига и се втренчва без да мигне в писалката, сякаш хипнотизиран от нейното движение по белия лист.
След като през 1872 писателят Теофил Готие си тръгва от този свят, на мраморния му надгробен паметник изобразяват не книга или жена, а котка, загледана във вечността.
