Изложбта ''Всичко е живопис'' на Ивайло Мирчев трябваше да се открие на 28 април в галерия "Астри". Заради извънредното положение обаче се откри на 22 юни. Представяме ви я с едно интервю на галеристкта Вихра Пешева с художника Ивайло Мирчев.
Няколко въпроса на галериста и отговорите на художника във времето на изолацията:
- Имаше ли конкретен момент в живота Ви, в който разбрахте, че искате да бъдете художник?
- Преди доста години открих на тавана в къщи папка, пълна с мои детски рисунки, запазени от майка ми. Не бих казал, че се различаваха съществено от рисунките на другите деца, но със сигурност си спомням, че винаги съм искал да стана художник. Вероятно и заради семейната среда, все пак баща – художник, колегите му, все известни художници, които страхопочитах благоговейно. Разбира се, като всяко нормално дете, предпочитах повече да играя отколкото да рисувам. Дори и в Художествената гимназия, където кандидатствах съвсем съзнателно и с най-благородни намерения, хормонално-физиологичните ми потребности определено доминираха над естетическите. До момента, когато след казармата, бях приет в Академията, където съдбата благосклонно ме изпрати при Учител. Този Учител се казваше Светлин Русев. Всъщност тогава разбрах, че ми предстои сериозно изпитание. Защото не е въпрос да се научиш да рисуваш приблизително точно и да придобиеш занаятчийски умения, а трябват и елементарни добродетели, като смирение, упорство и обикновени трудови навици, зад които смутено надничат вдъхновението и дарованието. И, разбира се, любов към изкуството.
- Професор Мирчев, последните почти 20 години наричате изложбите си със заглавия от типа на „Опити“, Конферанс“, „Упражнения по живопис“... Играта ли е тази, която Ви води и провокира или крайният резултат от творческия процес?
- Рисуването е самотно занимание. А самотата е не само физическо, но и духовно състояние, при което процесите, поне при мен, протичат доста неравномерно. Ако за някои художници това е игра и повод за хедонистична наслада, то за други, между които съм и аз, вътрешните демони, или по-скоро съмнения, правят процеса по-сложен. Какво имам предвид? Наскоро прочетох един симпатичен афоризъм, че вдъхновението е оправданието на мързеливеца. Не, вдъхновението наистина съществува, но то не е повод, а следствие на определено психофизическо усилие. Пиленцето каца на статива само, когато си му построил къщичка, сипал трохи и приласкал с внимание. Това е причината да назовавам изложбите си „Опити“, Конферанс“ и „Упражнения по живопис“. Защото, дори когато получавам похвали за крайния резултат, съмненията остават. В последна сметка винаги може и по-добре.
- Как се съвместяват художникът и преподавателят във Вас; могат ли да бъдат разделени?
- Даскалувам вече повече от 30 години, сиреч, това е нещо като втора природа. И да си призная вече се поуморих малко. Дори се радвам, че достигнах възрастта, позволяваща ми да се оттегля. Имам да свърша още някои неща, да може асистентката ми Живка Маринова да си стъпи на краката. А иначе на клишето, че общуването с младите хора ми дава всичко, бих отговорил, че колкото ми дава, толкова и взема. Понякога така ми „пилят“ нервите, че ми иде да си „взема шапката“. Особено тези, които не знаят какво са дошли да научат. Но, слава Богу, си струва, заради онези няколко, за които е валиден афоризма на Илия Бешков, че „ … парното в Академията работи само за един“. Има много даровити деца и основната ми цел е да ги мотивирам да разберат, че изкуството наистина иска жертви. Не от военно-полеви, а от интелектуално-трудов, характер.
- Споделяте ли представата, че креативният процес в изкуството трябва да бъде независим от финансовите интереси ?
- Изкуството е чист и безкористен идеализъм ? Донякъде – да, но да твърдиш само това е откровен цинизъм. Ами семейството, хлябът, виното, материалите, режийните, наемът (за някой)… Дори гениалният Ван Гог, завалията, при цялата си фанатична и фатална отдаденост, е имал зад себе си Тео. Та конкретно на въпроса, креативният процес и финансирането му са в зависимост и пряка връзка. А иначе художникът знае и две, и двеста.
- Често художникът търси съзнателно изолация от околния свят и изложбата е мястото и времето, за споделяне. Как се чувствате в този пандемичен период?
- На този въпрос отчасти отговорих, защото изкуството наистина е самотна работа. Що се отнася до изложбата, бих предпочел да е „истинска“, най-малкото заради живото общуване, защото там наистина е „мястото и времето за споделяне“. Но мисля, че идеята ти да я предложим виртуално е чудесна, макар и само като информация. А пандемията направи и нещо добро – преброи приятелствата.
