"Това е тема, която не може да се разглежда без връзка с военния контекст, със съюза с Германия, с "националните идеали", проповядвани от казионните организации и от държавната пропагандна машина. Държавният антисемитизъм от началото на 40-те години на ХХ век е съществен страничен ефект, цена за преследваното химерично "обединение" на България. Тази цена не трябва да се пренебрегва, още по-малко да се нулира. Но не бива да се забравят и местните корени на антисемитизма, които дори да не са толкова дълбоки колкото в съседни страни, без съмнение са налице".
Обобщението на историка Румен Аврамов е част от дискусията "Държавният антисемитизъм 1940-1944 г.", посветена на 70-та годишнина от "спасяването на българските евреи".
"Развитието на антиеврейското законодателство в България може да се раздели на два етапа: етап на обезправяване на евреите и етап на изселването и ликвидирането им".
С тези встъпителни думи юристът проф. Витали Таджер започва своето изложение на международната конференция, с която се отбелязват "45 години от спасяването на българските евреи от нацистката заплаха".
В Архивния фонд на Българското национално радио е съхранен документален запис от провелата се през 1988 година в Националния дворец на културата конференция. Пред делегатите проф. Таджер анализира въвеждането на "противоконституционното законодателство и неговото изпълнение за уреждането на еврейския въпрос":
Депортирането на 11 343 евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, събрани насилствено в нощни акции и изпратени във влакове към концлагера на смъртта в Треблинка, Полша, е национална, историческа и обществена травма. Нейното преодоляване преминава през пропагандни публикации и документални изследвания, които завършват с доклади и изказвания на конференции, посветени на годишнината от "спасяването на българските евреи". Основният мотив е формулиран в следното изречение: "България е единствената страна, в която еврейското население е запазено от унищожение".
Особено показателни тук са и думите (приписвани) на Тодор Живков, с които започва сборникът "Борбата на българския народ за защита и спасяването на евреите в България през Втората световна война (Документи и материали)", издаден през 1978 година:
"Българският народ винаги е бил чужд на расовите предразсъдъци. В най-трудни моменти той е оказвал помощ на жертвите на расизма и националното потисничество. Позволете ми да припомня само един факт от близката история на моята страна. През време на Втората световна война българският народ, вдъхновяван от Комунистическата партия, се противопостави на плановете на монархофашистката клика да съдействува на хитлеристката Германия за унищожаване на еврейското население в България. Благодарение на борбата на нашия народ България се оказа единствена от европейските страни, прегазени от хитлерофашизма, където животът и сигурността на евреите бяха напълно запазени. Това е един всепризнат исторически факт".
"Има нещо крайно неморално в делението на "спасените наши" и "другите". Това, че едни оцеляват, означава ли, че "другите" са легитимно изпратени на смърт, че са по-малоценна група? Това деление е презрително за човешката личност. Българската държава е длъжна да се извини, макар че извиненията имат само символичен характер. Тя трябва да го направи убедено, не под натиск, а безусловно, с достойнство, в пълен обем. Длъжна е също да съдейства за разкриване на цялата историческа фактология във всичките ѝ красиви и мерзки страни. Без да я оплита в конюнктурни сметки, свързани с регионално-махленски външнополитически съображения, националистически и популистки бесове", заключава историкът Румен Аврамов.
