Как се раждат и умират културните феномени? Феномени ли са или просто продукти като наскоро загиналото легендарно ICQ? На 28 години платформата за съобщения, която някога ползвахме активно, официално умря. Разработчици се опитаха да реанимират месинджъра като предложиха на хората регистрация на старите акаунти на неофициален сървър, но надали това ще възкреси ICQ.
А колко феноменален трябва да е културният феномен, за да го възродим успешно?
От "Изотопия" ви даваме още един пример. Марк Фостър от Foster The People напомни, че освен Houdini на Дуа Липа и Houdini на Еминем, които се въртят по световните радиостанции, и неговата група извади хит със същото име, когато пусна първия си албум през 2011-а. В очакване на четвъртия на 16 август Марк разбърка ДНК-то на тримата Худини и ето какво се получи:
Да преосмислиш и претвориш нова, умерено повяхнала или направо стара идея – светът отдавна стъпва на раменете на гиганти, за да продължи да се върти. Каква по-добра илюстрация от Without Me на Еминем като средновековно изпълнение? Хрумката е на Beedle the Bardcore.
Еминем пък стъпи на собствените си рамене, защото неговият Houdini препраща към Without Me от 2002-ра, но не само. Замесена е и осемдесетарската Abracadabra на Steve Miller Band.
С албум №12 Еминем убива собственото си алтер его Slim Shady. Машината на времето работи безотказно и все така хапливо и ни връща към 90-те, за да се запитаме отново – какво прави от еднодневките феномени и от феномените еднодневки?
Толкова непосилни за рациото въпроси нищим в "Изотопия", вдъхновени от конкретна дата. На 21 юли манията "Барбенхаймер" стана на годинка.
Още преди годишнината вездесъщата "Уикипедия" обяви "Барбенхаймер" за културен феномен в минало време, а звездите от филмите, програмирани гръб в гръб, "Барби" и "Опенхаймер", продължават напред с леки намигвания, знаейки какво са направили миналото лято.
И все пак онлайн потребители теглят равносметки, тепърва трябва да излизат планирани пълнометражни и късометражни пародийни филми, посветени на смесицата между куклата и бащата на атомната бомба.
В научните среди обсъждат токсичната сексуалност, токсичния позитивизъм, токсичния негативизъм, незабелязаните протести на хората в Ню Мексико, където Опенхаймер прави своите тестове, метамодернизма и финансовите киномодели.
В нета пъплят добри и недотам пародии, рап батъли между Барби и Опенхаймер, мюзикъли от фенове, анимации от рисуващо авокадо и обещания за още...
Кому е нужно това? Какъв беше ефектът? Има ли кинолятото на 2024-та потенциала на миналогодишното, след като ще претопли стари истории и ще ни залее с продължения и адаптации? Не смесвайте лятото с есента, когато част от световните медии вече обявиха продължение на "Барбенхаймер" с едновременните премиери на "Гладиатор II" и "Злосторница".
Избистряме актуалната ситуация с Валя и Иво.
Валя е Валентина Георгиева, доцент във Философския факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Иво е Ивайло Вълчев и е 11-годишният ѝ племенник. Иво бе на гости на Валя, но погостува с нея и на "Хоризонт", за да хванем цаката на културното и безкултурното феноменстване.
За целта в началото Валя и Иво отговарят на едни и същи въпроси.
Иво обича страшни филми, "в които има кръв и боища". Другите са му скучни, защото няма екшън. Валя обича скучните за Иво филми, в които "едни хора си говорят, някои плачат, други се смеят". Това предизвиква смеха на Ивайло, който най-много харесва сериала Stranger Things. Валя е запален фен на "Междузвездни войни".
Въпреки различията, леля и племенник гледат филми заедно. На Коледа например са се насладили на анимацията, в която Гринч краде празника.
Разногласие в семейството има за същността на герои като Бебето Йода (дали е сладко бебе или зелено чудовище), но и те се изчистват в хода на интервюто.
Иво не знае какво е културен феномен, но си представя, че това е "когато хората успеят най-накрая да се държат прилично". "Гледал съм много филми, в които хората са абсолютен провал."
Тук вече се смее леля Валя, която разказва на студентите си не толкова за културните феномени в киното, колкото за културните продукти. Ето как продуктът става феномен:
"Като докара малко повече приходи от печалба, а това е вследствие на породен интерес. Всеки културен продукт има потенциал да се превърне в културен феномен, не всички стават обаче. Никой не знае защо точно. Специалистите в киносферата, но и навсякъде, където има културна индустрия, казват: "Да знаеш кой продукт ще е печеливш и кой ще се превърне във феномен е като да хвърляш кал по стената или да хвърляш снежни топки."
Когато хвърлиш снежна топка срещу стената, само част от снега се закрепва. „В годината едно голямо студио произвежда над 300 филма. Една много малка част от тези 300 филма ще се закрепят на стената и ще станат културен феномен. Никой не може да каже кои", уточнява Валентина.
С тези думи стигаме до слона в стаята – "Барбенхаймер". За Иво това е "лудо Барби".
Думата му напомня за игрите на някои негови съученици, които се правят на родители и деца. Той си пада по футбола и тези ученически феномени не са му толкова понятни.
За леля му в определението "лудо Барби" има логика, защото "Барбенхаймер" е "да накараме хората да полудеят по "Барби" и по "Опенхаймер"." Донякъде и двата филма са постигнали целта, надхвърляйки очакванията от приходи и продажби в пъти.
От гледна точка на производителя, казва Валя, именно парите са разковничето, превърнало "Барби" и "Опенхаймер" в снежни топки на стената.
А от гледна точка на зрителя?
"Има ужасно много продукции около "Барбенхаймер" в дигиталното пространство, немалко от тях са от професионални и непрофесионални филмови критици, които заиграват със сюжета и го правят все по-популярен. Не съм много сигурна дали става дума за реално съдържание от потребители, които са заинтригувани, или за много добре режисирана стратегия на продуцентите.
Развивайки виртуални общности, те правят точно това. Базата трябва да бъде ухажвана, зарибявана. Трябва да се развиват все повече интересни неща около тях и това често води до генериране на съдържание откъм базата."
Целта е снежната топка да стане лавина.
Когато "Барби" и "Опенхаймер" излязоха на голям екран, философът Славой Жижек написа, че двата филма "ни показват как в сърцето на най-мрачната реалност се натъкваме на фантазии". Тезата му: това, което намираме в реалния живот, е изтъкано от толкова задушаващи клишета (в сравнение с нашия фантастичен свят), че имаме нужда от фантастичния си свят, за да преживеем реалния. Бягаме във фантазията, за да избегнем сблъсъка с реалността, но също така бягаме в реалността, за да избегнем унищожителната истина за безсмислието на нашите фантазии.
Говорейки най-вече за "Опенхаймер", Жижек стига до идеята за "голия Апокалипсис" на Гюнтер Андерс от есето "Апокалипсис без царство". В голия Апокалипсис пропадаме без да открием нищо ново, съзидателно или положително. Така се случва и в "Опенхаймер". Ядреният Апокалипсис не ни води до ново царство с нов ред.
С примера Жижек подкрепя твърдението си, че най-добрите филми за трагедии са комедийните. Трагедиите са толкова невъзможни за преживяване, че е най-добре да ги осмислим през комедийното.
Стъпваме на разсъжденията на Славой Жижек, за да помислим на свой ред дали комедийните и пародийни продукции, посветени на "Барбенхаймер", имат потенциал да се превърнат в лавина, при това по-мащабна от тази, предизвикана от двата филма?
Може ли пародийното битие на "Барбенхаймер" да е истинският културен феномен?
"Не мисля, защото ми се струва, че "Барби" и "Опенхаймер" са по-влиятелни и по-въздействащи от това, което гледаме онлайн. Няма как човек да се самовдъхновява до безкрай от тези малки, кратки продукции", казва Валентина и допълва:
"Има един феномен на т. нар. "дълга опашка". В момента, в който пуснеш културен продукт на пазара, той започва да трупа приходи. Възходящата права, която върви нагоре с времето колкото повече приходи натрупва, трябва да е много рязко възходяща в първите две седмици. Това е оптималният период, в който може да се достигне пикът на продажби. Културните феномени се задържат в пика си малко по-дълго от две седмици и след това започва спадът. Спадът обаче никога не стига до нулата. Колкото повече време минава, толкова по-ниски са приходите от продажби, но никога не са 0. Това е дългата опашка.
И към днешна дата някой ще си купи албум на "Бийтълс", защото иска да го подари на децата си, на леля си или на баба си, все още има продажби на културни продукти, които са били в пика си преди 60 години. "Барби" все още се гледа, "Опенхаймер" все още се гледа.
Има един момент с пиратските платформи. В момента, в който мине границата (там, където носи приходи от продажба) и се появи в пиратските платформи, навлизаме в тази дълга опашка, но най-вероятно ще се гледа още известно време."
Голяма роля има и случайността.
"Примерът, който ми идва наум, е от класическата музика. Има партитури, които са се свирели последователно във времето, все едно хората никога не са ги забравяли. Бах е бил забравен. Трябвало е някой да го изрови от някакви архиви, за да можем и към ден днешен да кажем, че произведенията на Йохан Себастиан Бах са популярни и всеки е чувал за Бах и Моцарт. Феликс Менделсон Бартолди е този, който го изравя от забвението и го популяризира отново. Да, Бах е класика, но 150 години не е бил класика, бил е забравен."
Кой кого ще преоткрие също е въпрос на случайност.
"Популярната култура има повече шансове. Има хиляди любители, които продължават да човъркат, ровичкат. Дигиталните архиви са допълнителен културен феномен, който сякаш следва собствена логика. Има илюзия, че когато нещо е онлайн, е там завинаги. Истината е, че то има още по-краткотраен живот", обяснява Валентина и отново връща разговора към Жижек.
"Той казва нещо много симпатично отвъд тезата за преливането на реалност и фикция, това е стара негова теза, която стъпва върху Бодрияр, който пък говори за симулакрум и симулация. Идеята е, че съвременният човек има първичен опит за симулацията, не за оригинала, просто защото всички гледаме телевизия, четем книжки, първичният ни досег е с културния продукт, а не с патенцето и козленцето примерно.
Децата най-вероятно първо в детските книжки виждат нарисувано козленце и патенце, което е репрезентация, симулакрум всъщност, и чак тогава виждат живи, истински патенца и козленца, след като са видели книжката, копието, което не значи, че козленцата и патенцата не са истински.
По същия начин медийните репрезентации отразяват събития, които са истински. Ние се сблъскваме с тях първо през медийни репрезентации и това, доведено до крайност, според Жижек води до загуба на чувство за реалност. Като гледаме нещо на екран, си мислим, че е фикция и дори когато виждаме срутването на кулите близнаци в Ню Йорк през 2001 г., това пък е текстът на Бодрияр, си мислим, че гледаме холивудски филм. Много ни е трудно да повярваме, че това действително се случва, защото се случва на екран.
Чудовищността на този факт ни залива. Няма как да избягаме от чувството за реалност, когато се сблъскаме с чудовищни факти. 10 години по-късно Жижек пише книга точно за чудовищността на света, в който живеем, на реалния свят, който не можем да понесем. И оттам се връщам към това, което ти цитира. За да понесем чудовищността на света, в който живеем, ни трябва пародия, комедия."
За Валя и "Барби", и "Опенхаймер" всъщност са отегчителни филми. В "Барби" тя вижда един истински хубав момент, свързан с интерпретацията на реалността от майката, която "изпушва" и в монологична форма казва истината.
Търси се собственичката на пластмасовата кукла, защото се предполага, че тя страда и затова куклата се сдобива със страдания и страхове. "Търси се малко момиченце, в крайна сметка се оказва, че куклата принадлежи на майката и това е моментът на истината, в който тя си признава (...) и казва истинската чудовищност на съществуването си."
Въпреки примера на Жижек с комедията "Животът е прекрасен", посветена на Холокоста, Валентина не мисли, че истинската чудовищност на съществуването ни, обрисувана в "Опенхаймер", може да бъде комично или пародийно преживяна навсякъде.
"Подозирам, че за наследниците на жертвите от Хирошима и Нагасаки няма как това да стане смешно. За тях дори през призмата на комедията то не може да бъде отработено и преживяно. Тук влизаме в тематиката за паметта, как осмисляме и преживяваме историята.
В нашето общество също имаме травматични спомени от старото. За някои са травматични, за други не са, но това са законите на паметта. Не смея да говоря от името на японците. Каквото и да кажа би било грубо и неуважително."
Връщаме се към хората, които могат да приемат комедията и пародията, а и сериозните истории, защото "Опенхаймер" е особено сериозен.
И той, и "Барби" са филми за стереотипите: стереотипа за еманципиращата се жена и стереотипа за сложно устроения учен. Какво се случва със стереотипите, когато вземем културния феномен и го превърнем от снежна топка в лавина?
"Категорично ги увеличаваме, когато ги подриваме. "Барби" очевидно иска да подрива стереотипите, иска да вкара идеята за съпротивата, еманципацията е водещият мотив, но това също се превръща в стереотип. Хлябът на кинопродуцентите и разпространителите са стереотипите. Това е вече работеща схема", обяснява Валя, според която и революцията е стереотип на екрана.
А кога културният феномен в медиите става културен феномен за учените?
Ако поровим в специализираната търсачка Google Scholar, откриваме публикации в културологията, кинокритиката, филологията, психологията, финансите, медиязнанието и дори астрофизиката.
Барбенхаймер може да е или да не е културен феномен, но от началото на 2024-та е звезда на 13 милиарда години. Тя е с толкова неясен произход, че учените я кръщават Барбенхаймер. Не могат да обяснят генезиса ѝ с познатите досега астрофизични модели, а той ще доведе до генезиса на първите звезди въобще.
Иде реч за звездна археология по следите на небесно тяло, по-масивно от Слънцето между 50 и 80 пъти. Звездата се е зародила около 700 000 години след Големия взрив. Металното ѝ съдържание е напълно различно от това на която и да било друга известна звезда във Вселената.
"Барбенхаймер очевидно ще живее, защото е звезда в буквалния и преносен смисъл", обобщава с усмивка Валентина, но и това не е новост. "От астрофизиката се изваждат доста културни феномени. Един от тях е т. нар. "струнна теория", по която всички много се запалват. Разни пънкари засвирват за квантите и струнната теория.
Струнната теория е нещо недоказано от астрофизическа гледна точка, доколкото знам. Обяснение как точно тези необясними, непредсказуеми неща като звездата Барбенхаймер се движат в пространството.
Това може би е загатнато и във филма, там, където самият Опенхаймер спечелва първия си студент. Има един много симпатичен епизод, при който той отива на ново работно място в Университета в Бъркли и никой не го познава, студентите не му записват курсовете и никой не се интересува от него. Само един студент има и той успява да закачи вниманието му и да го спечели с тази история как не можем да хванем някои нови, необясними неща и те да си останат необясними. Така че това на чисто емоционално ниво може би въздейства не само на астрофизиците, в сферата на науката, но и на останалите хора."
"Ако говорим за общността на учените, "Опенхаймер" показва, че в Европа тя е много свързана още преди Втората световна война. Те горе-долу свободно пътуват, слушат лекциите си, общуват и благодарение на това, че общността е свързана, се раждат всякакви научни постижения. Така че не е учудващо, когато някой от чисто субективни подбуди някъде, в някое ъгълче, в някой архив открие нещо случайно, пък после то се завърта по същия начин, на принципа на снежната топка."
Валентина ни напомня и за интелектуалните моди като модернизма, постмодернизма, метамодернизма и хипермодерните времена, за да заключим, че емоцията движи и научното рацио.
А емоционално или рационално да подходим към летния киноафиш?
Въпреки хитовия "Аз, проклетникът 4", Ивайло ни препоръчва втората част на анимацията "Отвътре навън", където има нови емоции: "скука, страх, срамежливост". И интерес... или май беше любопитство?
"Изотопия" и събеседниците ѝ винаги са "за" любопитството, затова с интерес следим снежни топки и симулакруми на големия и малкия екран.
Каним и вас на кино по радиото! Просто чуйте звуковия файл.
Изображения: от Pixabay.com и генерирани с Midjourney по описания на Лора Търколева
Снимка на Валентина Георгиева и Ивайло Вълчев: Лора Търколева
