Обединението на разединена Германия - 34 години след договора от 3-ти октомври 1990 г.
Посланик Ирене Планк: Източните и западните германци сме едно цяло. Никой не иска ново разделение!
"Не мога да разбера носталгията по времето, когато съседът е доносник на Държавна сигурност, когато има съдебен произвол, когато можеш безследно да изчезнеш, защото някой те е наклеветил"
Интервю на Весела Владкова с посланик Ирене Планк в предаването ''Събота 150''
Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
На 3-ти октомври Германия отбеляза 34 години от обединението, което се случи след падането на Берлинската стена на 9-ти ноември 1989 г. Повече от три десетилетия са минали от тази историческа нощ. Еуфорията и радостта са притъпени. В обединена Германия разделителните линии са все още ясно изразени. Всеки втори източногерманец смята, че в нова Германия е гражданин второ качество. И че мечтите му от 89-та са предадени. Хелмут Кол - канцлерът на обединението, обещава тогава към Източна Германия да потекат реки от мед и масло. И те потичат. Но въпреки построените магистрали, обновени площади и нови сгради негодуванието в новите източни провинции на обединена Германия расте. Доказаха го регионалните избори в три провинции тази есен, на които крайнодесните популисти от "Алтернатива за Германия" се утвърдиха трайно като незаобиколим фактор в германската политика.
За разделена обединена Германия е интервюто с посланик Ирене Планк, която в началото на разговора си спомни къде я е заварило падането на Стената - на езиков курс в Белгия. Когато разбира от съкурсници, че Стената е паднала, първо не им вярва, а след това заминава за Берлин и се потапя в денонощната еуфория.
"Тези първи дни бяха един безкраен празник, обикаляхме Източен Берлин и купонясвахме с непознати", спомня си посланик Планк.
Всички бяхме братя. Но такива невероятни събития са неповторими. От тези вълнуващи дни са минали 35 години. След 35 години двама влюбени не ходят по улиците прегърнати, нали?
Но би било хубаво, нали? Беше ли обединението "брак по любов"?
Беше различно за различните поколения. За моите родители от Западна Германия, които преди да бъде построена Берлинската стена са пътували из бъдещата ГДР, обединението беше желано и очаквано. Поне като млади те са познавали днешна Източна Германия.
Моето поколение - аз съм родена в годината, когато е построена Берлинската стена - израсна в Западна Германия. За нас бившата ГДР беше нещо абстрактно. Да, ние се радвахме, че Германия отново е обединена, но в тази радост нямаше онази страст, която беше присъща за нашите родители. Съвсем различно беше за разделените семейства, а те бяха много. По-възрастните от тези семейства имаха право да пътуват между двете Германии, но не и младите. Затова мисля, че разделените семейства бяха може би най-щастливи от обединението.
Да се опитаме да прехвърлим емоциите от 89-90 година към днешно време. Тогава преобладаваха радостта и възбудата, а днес - недоволството и апатията, както показаха регионалните избори в три от "новите" провинции. Защо остават разделенията след обединението, посланик Планк?
Още преди Първата световна война между Западна и Източна Германия е имало съществени различия - в степента на индустриализация, в организацията на селското стопанство - едрите земеделци са били по-скоро на изток, но също религиозността, което от днешна гледна точка изглежда маловажно, но всъщност е изиграло определяща роля за възгледите на хората.
Освен това, когато сте разделени от Желязната завеса в два различни свята, в два идеологически различни свята, това няма как да не раздели и раздалечи хората от двете страни на Берлинската стена. Но аз съм убедена, че ние, източните и западните германци, сме едно цяло. Никой не иска ново разделение.
Вярно е обаче, че веднага след падането на Берлинската стена имаше дискусия за това как да се обединим - дали да бъде по-дълъг процес, в който двете части на Германия бавно се сближават, или напротив - бързо обединение. Но обединението никога не е било поставяно под въпрос. В днешно време дискусията е по-скоро за това какви са отношенията вътре в обединена Германия.
Едно от големите различия днес е демографското развитие. След падането на Стената много млади хора се преместиха от Източна в Западна Германия. Близо една четвърт от хората, които живеят в Източна Германия, са в пенсионна възраст. В малките населени места и в селата почти няма млади хора. Това вероятно Ви е познато от България, така че няма нужда да обяснявам как това променя хората.
Има, разбира се, и икономически различия. Икономиката на бившата ГДР беше рухнала. Много хора загубиха работата си или трябваше да се преквалифицират. Бяха тежки времена, тежък преход от една система към друга, но и това Ви е добре познато.
И щом заговорихме за икономическото състояние, аз бих откроила още едно различие и то е в размера на пенсиите и заплатите, които 35 години след падането на Стената в източните провинции все още са по-ниски от западните.
Така е, но и разходите за живот са по-ниски. А освен това пенсиите и заплатите плавно се изравняват. Пенсиите в Източна Германия се покачват с по-голям процент отколкото в Западна. И това е работа на правителството.
Това, което ми се струва също важно, е усещането в Източна Германия, че хората там са изолирани, че отношението към тях е пренебрежително. Но според мен това не е така. Дискусията не се върти толкова около икономическите трудности, колкото около отношенията в обществото.
Тъй като стана дума за по-възрастното население - тяхната носталгия по отминалите времена не е ли разбираема?
Да, животът е бил подреден. Относителното материално равенство също е едно от добрите неща на това минало. И на мен днес не ми харесва, че богатите станаха супер богати и че ножицата се отвори толкова много. Но не мога да разбера носталгията по времето, когато съседът е доносник на Държавна сигурност, когато има съдебен произвол, когато можеш безследно да изчезнеш, защото някой те е наклеветил. Каква носталгия, щом всеки, който имаше антена, гледаше западна телевизия? Как да изпитваш носталгия по времето, когато всеки десети в бившата ГДР по един или друг начин е сътрудничил на Щази?
Тогава защо млади хора, които не са живели в този режим, днес гласуват носталгично за партии, които проповядват носталгия по миналото?
Те са носталгични по минало, което не е съществувало. Но тази тенденция наблюдаваме не само в Източна Германия. Говоря за националистическите настроения, за миража за едно етнически чисто общество, за желанието на хората да се върнат към подредения, простичък и непретенциозен живот. Но такъв живот е химера.
Пътят към тази химера минавала през прогонването на всичко чуждо и тогава всичко щяло да се оправи. Няма как да се оправи нещо, което никога не е било. Животът преди не е бил добър, бил е различен.
Имало е и добри неща, не казвам, че всичко е било лошо. Ако да речем през 70-те години съм живеела в София, била съм инженер, а мъжът ми професор в университета, имали сме две деца и сме живеели в собствен панелен апартамент, със сигурност ще съм имала достатъчно пари за храна, дрехи и обувки и ще съм прекарвала семейната почивка на морето. Звучи добре, нали? Но това не е всичко.
В бившата ГДР професионалната кариера е зависела от партийната книжка. Как да изпитваш носталгия по времена, когато през 1969 година младо момиче е заточено за две години в Белене, само защото си е вързало косата на конска опашка и се е обличало "прекалено западно"?
Днес обаче в източните провинции с право изтъкват, че ръководните постове в политиката и бизнеса се заемат предимно от западногерманци.
В Източна Германия се възроди дискусията за начина, по който преди 34 години се случи обединението. Заговори се, че може би е трябвало не ГДР да се присъедини към Западна Германия, а двете Германии да изработят заедно нова Конституция и германската държава да се създаде наново. Как гледате на тази дискусия?
Това е минало, свършен факт. Не виждам смисъл от тази дискусия. Разбирам защо някои хора я повдигат. Но нека припомня - тогава все още живеехме в разделена Европа. Все още имаше Съветски съюз, но ръководен от Горбачов.
Понякога не може всичко да се случва като по учебник. В онези години партийният апарат в ГДР все още беше силен. Не всички в тогавашната ГДР се бяха обърнали срещу партийния елит. И още една юридическа подробност: и преди обединението германската Конституция е важала за цяла Германия. Ако за обединението трябваше да пишем нова Конституция, тя трябваше да се приеме и от Западна Германия. Нямахме обаче това време. Трябваше да използваме момента.
На какво се дължи недоволството, с което се обясняват гласовете за крайнодясната "Алтернатива за Германия", която взе първата си изборна победа именно в Източна Германия?
Вижте изборните резултати в Баден Вюртемберг и Бавария - и там "Алтернатива за Германия" има двуцифрен резултат.
Но не и победа.
Така е. Едно от обясненията отново е демографската картина. Там живеят значително повече възрастни хора, чиято икономическа перспектива не е особено благоприятна. Освен това тази националистическа и популистка вълна се надигна в много части на света, включително в България.
Тази вълна е антидемократична, националистическа и ретроградна, тази политика е обърната към миналото и иска да върне едно минало, което уж е било по-добро, но то никога не е било такова, каквото тези партии го описват.
Може би обаче има още нещо, което Лотар Де Мезиер - първият и последен демократично избран премиер на ГДР - описва като "умора от промени". Хората наистина трябваше да преминат през много съществени промени за кратко време. Трябваше да започнат живота си отначало в напълно променени условия. И таман хората научиха новите правила на играта и установиха, че животът продължава да се променя, а те са все така догонващите.
Недоволството в Източна Германия намери изражение както в гласуването за крайната десница, така и за една нова партия на една лява популистка с комунистическо минало. Забравиха ли хората в бившата ГДР комунизма, че подкрепиха една напълно непозната формация, която едвам намери достатъчно партийни членове за листите?
Обяснявам си това гласуване и с желанието на избирателите да шамаросат - образно казано - традиционните партии. Или с други думи - това е протестен вот. Но такъв вот не е някакъв специалитет на източногерманците. Не само те гледат на политиците като на доставчици на услуги - какво ще ми дадете, за да ви подкрепя? Не само в Източна Германия хората смятат, че политиката не ги засяга. Че това не е за тях.
Не разбирам онези, които само се оплакват от политиците, но не желаят сами да се ангажират и да поемат отговорност. Не мога да проявя никакво търпение към хора, които казват, че политиката не ги засяга и не искат да имат нищо общо. Политиката влияе върху нашия живот - как така не ни засяга? Всички ние като общество правим политика.
Това отношение не е резултат от политическите промени през последните 30 години. Затова мисля, че всеки трябва да се замисли - в крайна сметка политическите решения определят нашия живот.
