Сякаш деликатната и дълбока поезия на Йордан Велчев, който дебютира през 1979 с "Римски стадион" остава встрани след излизането на най-известните му книги "Градът между Изтока и Запада. ХІV – ХVІІ век" и трите тома на "Балканският човек XIV – XVII". Онези, които са чели поезията му, едва ли ще се съгласят с това, защото, както пише Марин Бодаков за книгата му "Събиране на значенията":
"В тази поезия има стихове, които обичам – заради срамежливата им патетика, заради отказа на изреченията от сказуеми, заради тъжната им доблест, заради непринуденото им благородство, заради усещането, че те ме свързват пряко с велики митове: кой пее алилуя за приятелствата мъртви; благодарност, скрита в истината; от уроците на читанките се сипят думи, подготвящи/ бъдещите ни изгнания; каквато тишина – такива хора… И разбирам все повече и повече този отронил се от устата на поезията трагизъм. Разбирам горестта на човека, виждащ не само в миналото, но и в настоящето града, който все по-малко хора виждат. Разбирам опиянението на Велчев от словото, което не може да спре да се бори с разчовечаването – и продължава да се опитва да концентрира значенията."
Преди дни пловдивчанинът Йордан Велчев представи в София двете си книги: стихосбирката "Това, което е" и "Милиони малки убийства", есеистика. В препълнената с публика от висок порядък книжарница "Гринуич" за тях говориха проф. Георги Каприев и редакторът Иво Рафаилов. Чуйте какво каза авторът.
Снимки – Жанет 45 и личен архив
