В "Мрежата" по програма "Христо Ботев" Валентин Вълканов, преподавател по социология в НБУ, коментира процесите, които водят българското общество до приемане на политиката на битово ниво, последиците от това, както и защо политиците ни изграждат взаимоотношения на "еснафлък" помежду си и с гражданите. Разговорът е провокиран от текст на Валентин Вълканов в "Тоест" "Политиката на еснафлъка. Битовият характер на публичните ни взаимоотношения".
"На първо място, в този текст разглеждам разцеплението в ДПС и това БСП. Ако тръгнем от драмата в ДПС, тя, според мен, се разви именно на битово ниво и не просто защото станахме свидетели на едни холове, дивани, на едни лични интимни помещения на бившия почетен председател Ахмед Доган, но и защото това се случи по силата на едни взаимоотношения, които са се развивали доста години в тази партия между него и Делян Пеевски.
Взаимоотношения на някаква обща зависимост, отношения по-скоро на разпределения на консумация. Дали на материални блага или на власт, чрез които се стига до материални блага. На второ място, когато в БСП се развиваше такъв процес на преиначаване на вътрешните им взаимоотношения това, което ми направи впечатление, бяха реплики на техни активисти, които говорят за поколения БСП-ари, за хора, които едва ли не имат изконно право да се наричат БСП, и други, които не са активисти от поколения и значи нямат това право. Сякаш политиката е нещо, което се предава по съребрена линия.
Всичко това е неприятно, защото политическата партия е някаква форма на институция и функционира по определени правила или поне би трябвало да функционира така.
Виждаме тук на фона на тези два процеса, на тези две партии, че това не е така. Виждаме, че Ахмед Доган живее на места, които не са негови и той е в някаква степен зависим от някого. Виждаме, че Делян Пеевски е човекът, който иска да го изхвърли от тези позиции, и всъщност отива дотам, че да навлезе в най-интимното му пространство – в хола, в банята, така че да го засегне през тези действия, а не по силата на писаните закони и правила."
Освен политическите проблеми
"Освен политическите проблеми, които настъпват в политическото пространство в България, големият проблем е, че тези взаимоотношения, тези два разпада не са паднали от небето събития. Това са процеси, които се случват по силата на обстоятелствата, които са направили така, че да се формират такива взаимоотношения. Т.е. това са процеси, следствие от някакво обществено развитие, което изобщо не се ограничава до тези две партии. Това са процеси, започнали още след 1945 година в България.
Тогава се формират определени институции за вътрешна защита, силови структури, от друга страна, самото общество бива сведено в известен смисъл до своята битова непосредственост – политическото се възприема като колата, като апартамента, като дивана, посудата в кухнята, мустаците при мъжете или прическите при жените и т.н.
В голяма степен на много хора представата им за политическото се свежда до това. Няма това, което ние наричаме гражданственост. Няма критика към властта или въпросителни по важни социални въпроси. Има единствено въпросителни по това какво ще работя, какво ще ям, къде ще живея. Това, разбира се, са важни неща и всеки политически процес има функция в тези посоки, но най-важното – посоката липсва. В известен смисъл социалистическа България по своите функции унищожава личността, личностната инициатива, свеждайки публичното до битово, ние всъщност отиваме в посока, в която личността се развива само и единствено по силата на своята битовост. Нямаме пълно разгръщане на личността, пълна свобода на мнения, на действия, а за критичност – изобщо не говорим. Единствената ни критичност е към собствените ни познати и приятели, срещу които много хора трябва да доносничат, защото това им е работата."
След промените и "свободата"
"След промените, българското общество литна директно към пряко консуматорство. Много ясен индикатор за това нещо са мутрите от 90-те, които имаха някои основни качества – да правят каквото си искат, когато си искат, където си искат. Те са ултимативните консуматори, които могат да изядат всичко по всяко време, дали ще бъде буквално храна, която ще изядат в ресторанта, който е техен, дали ще консумират власт, дали ще консумират какъвто и да е обществен ресурс, превърнат в личен, те бяха нещо, което персонифицира тоталната консуматорщина, която се разви след промените поради липсата ѝ преди 1989 г. След 1989 желанието за компенсация на липсите, от които е страдало почти цялото българско общество, дава една такава сила в обществото да се възползва от новата си свобода. Разбира се, не всички са заети в този процес. Много хора, мислейки държавнически, не се поддадоха на това изкушение, но си представете един човек, който поколения наред основният му въпрос е бил битов, как би се почувствал, след като му се даде възможност и види хората с големите коли. Естествено, че ще поиска да прилича на тях.
Големият проблем тук са институциите, които са създадени през комунистическата държава.
Тяхната основна функция е да се репродуцират, да продължават да работят въпреки смяната на хората в тях. Нещо такова се случи с нашите силови институции като ДС, които след 1989 се репродуцираха по един уникален за България, сходен с московския начин метод. Създадоха определени политически партии, създадоха първото поколение назначени хипербогаташи в България – хора, които бяха доста близо до това, което са мутрите, особено по своята способност да консумират."
Последиците
"Всъщност създадохме политическа система от политически партии като ДПС, БКП, преименувана на БСП, след това дойде царят, който всъщност беше функция на такива взаимоотношения, свързани с "Мултигруп" и задкулисни картини. Той се изчерпа, след това дойде Тройната коалиция, през което време беше създадена ГЕРБ. Стигайки до ГЕРБ, всъщност формираме някакъв кулминационен момент, защото ГЕРБ е партията, която през последните 15 години най-силно унифицира този модел на взаимоотношения – моделът на чисто битово ниво с упражняване на власт през есемеси, упражняване на власт през обаждания, упражняване на власт през някакви димни сигнали, които се предават през медиите. Така че всъщност това е големият проблем – обществото, което наблюдава целия този процес и казва – ами, да де, ами те така функционират, така се разпределя власт, защо пък и аз да не действам така.
Т.е., ние спряхме да изискваме да сме чувствителни към институционалността, а институционалността е нещото, което прави либералната демокрация да работи. Една либерална демокрация няма как да работи правилно, ако институциите ѝ не работят по онези правила, които са написани, а не по силата на това един бъдещ главен прокурор, който изпълнява сега длъжността да се среща с доста силно подозрителни хора за действия, които не са законни.
Голямата драма е, че ние нормализирахме ненормалното – купуването на гласове, защото тук така се случвали нещата и винаги е било така, нормализирахме корупцията, защото тук винаги е било така.
Оттук идва и това, което наричам "еснафлъка" – ние да седнем на голямата маса, която възприемаме като нещо, което трябва да бъде опустошено и изядено. Една голяма маса, която е публичният ресурс и всъщност борбата е да се разберем с тези, които вече са на масата да ни допуснат до нея.
Има и политически партии, които се опитват да изискват някаква институционалност и да върнат институционалните взаимоотношения. Но префасонирането на описаните битови взаимоотношения сега е, че ние се сърдим един на друг. Когато стана "сглобката", много хора се разсърдиха на ППДБ и спряха да гласуват за тях. Започнаха да ги наричат предатели и да влизат в чисто лични взаимоотношения в нещо, което не трябва да бъде такова. Всъщност политическите партии са инструмент, чрез който гражданите упражняват някаква власт на държавно ниво. И когато ние влагаме лични взаимоотношения, едва ли не приемаме всяко действие, което не ни харесва на нашите избраници, като лична обида, ние всъщност прегазваме механизма на институционалността и това да упражняваме нашата власт.
Никой не е застрахован от такъв тип еснафлък, включително тези, които знаят как трябва да функционира една модерна европейска държава."
Какво следва за едно разсърдено общество
"Не знам какво следва, но мога да кажа какво би трябвало да се прави, по мое мнение. Трябва да има натиск. Това, което разсърди много хора, е, че няма резултати, те виждат, че продължават да се правят гигантски корупционни схеми, продължават разни хора да се карат по телевизора. А говорителите, които се опитват да банализират злото, даже вече казват, че не само купуването на гласове и корупцията са нещо нормално, но и че щом хората не гласуват, значи всичко им е наред.
Мисля си, че някаква форма на действие, която може да даде резултат, макар бавно и трудно, е да има натиск. Натиск върху институции, върху такива личностни взаимоотношения, които трябва да бъдат разпаднати. Затова и ППДБ говорят за санитарен кордон около Пеевски, натискат Борисов да се отрече от него, но без натиск няма да стане.
Имаме гигантски проблем със задкулисито, който няма как да се реши нито бързо, нито лесно, нито лицеприятно. Това е основното, което трябва да разберем, и да имаме постоянно усилие и натиск, включително върху хората, които политически ни представляват. Но за да имат сила те, обществото трябва да гласува и да им даде тази сила."
Снимка – личен архив
