За почти 80-годишната история на Израелската опера за пръв път е поставена “Отело“ на Джузепе Верди. На традиционната лекция преди спектакъла драматургът на операта даде задача на слушателите си да открият какво прави тази творба предтеча на веризма. Според него тя се отличава коренно от предишните опери на Верди и отваря вратите на любимия му театър за бъдещата “Селска чест“ от Маскани. Вероятно това е имал предвид и бившият художествен директор на Шекспировия театър в Лондон Ейдриън Ноубъл, който е режисьор постановчик на спектакъла, като е пренесъл действието от оригинала /Кипър през ХVI век/, в едно виенско военно поделение в началото на ХХ век. Всъщност и на двете места страстите си остават същите. “Зеленото чудовище“ на ревността ( по Шекспир) не прощава на никого!
Постановката не е създадена специално за Телавивската опера. Закупена е тази, която известният режисьор осъществява във Виена. Всички солови партии и хорът се изпълняват от израелски артисти. Сценографията е минималистична и въздействаща. Костюмите варират от цветовете каки на военните униформи от 20-те години на миналия век до бяло и резедаво в женските костюми и дрехите на самия Отело. Освен чрез пеенето, страстите в този спектакъл трябва да се изиграят. Имаше, чисто артистично, прекрасно направени моменти. Други по-скоро напомняха концертно изпълнение, когато солистите фронтално се изправят срещу публиката и изпяват ариите си. Режисьорска или актьорска сполука беше сцената на разговорът между Касио и Яго, наблюдаван зад колоната от Отело. При него кърпичката наистина се преобразява в ръцете на Яго: ту прилича на платно на кораб, ту на плащ за корида, ту пада към земята като простреляна птица.
Изпълнението на баритона Симон Пиацола в ролята на Яго наистина беше едно от запомнящите се в този спектакъл, както и на Ела Василевички в ролята на Дездемона. Оркестърът и хорът в тази вердиева опера са и коментатор на случващото се. Те бяха очаквано добри, особено в сцената с бурята, а и в градината, където Дездемона посреща гости. Похвала заслужава детският хор от Реховот с диригент Михал Окун.
За зрителите имаше и една изненада: след спектакъла с тях се срещаха артистите и всеки можеше да зададе въпрос и да получи отговор. Част от тези въпроси и отговори са включени и в настоящия текст.
