6
История, памет и един разказ за научените и пропуснати уроци 30 години след едно от най-мрачните събития в новата европейска история – трагедията в Сребреница от юли 1995 година, случила се по време на Босненската война в контекста на разпадането Югославия.
В Международния ден за възпоменание на жертвите на геноцида в Сребреница от 1995 година в "Нашият ден" с колегата Наталия Маева търсим отговор на въпроса: Ако паметта избледнява, дали вината изчезва?
Сребреница е малък град в Източна Босна, който ООН обявява за защитена зона през 1993 година, пазена от нидерландски миротворци. Те обаче не разполагат с необходимия ресурс и с достатъчно добро разузнаване, за да се отговорят за сърбски части, водени от Ратко Младич, разказва Маева. След влизането на босненска сръбска армия в Сребреница за 1 седмица са убити повече от 8 300 момчета и мъже, като и до днес има семейства, които се надяват да научат нещо за съдбата на своите близки.
"Големият проблем на съвременна Босна и Херцеговина е, от една страна е болката на мюсюлманите, а от друга страна е тържеството на военнопрестъпниците, получили своите ефективни присъди, които излежават в момента. Дейтънското споразумение е било ефективно тогава, но 30 години по-късно може би трябва да бъде преработено, защото е възможно да започне нов горещ конфликт на Балканите", казва Маева.
На 5 юли 2025 г. във Виенския университет се проведе дискусия "В търсене на справедливостта", посветена на 30-годишнината от геноцида в Сребреница.
В ефир прозвучава откъс от изказването на Алън Тайгър по време на дискусията. Това е прокурорът от Международния трибунал за военните престъпления в бивша Югославия, извел делата на Радован Караджич и Ратко Младич до получаване на ефективни присъди. Тайгър е сред хората, утвърдили нови стандарти за доказване на геноцид и командна отговорност. Той допринася за формирането на международната практика за изпозлване на свидетелски показания от оцелели, включително чрез защита на тяхната самоличност. Той прокарва нова етика и правна култура в международните наказателни съдилища и се фокусира върху жертвите и историческата истина.
"При разговора си с него разбрах, че това е човек, който в детайли познава ситуацията на Балканите. Трябва да ни радва, че има такъв човек, опитал да разбере балканската идентичност", казва Наталия Маева.
Във Виена, където се намира едно от четирите основни седалища на ООН, на 6 юли бяха положени основите на паметник "Цветето на Сребреница" по инициатива на Съвета на бошняците (Consilium Bosniacum) – напомняне, че истината ще спаси мира.
Свои спомени за посрещането на първите босненски бежанци през 1992 година разказа Азра Мерджан. Тя е социална работничка и бежанка, която до ден днешен продължава да работи с трето поколение наследнци на бежанци от Босна и Херцеговина.
Прозвучава и част от изказването на Рамиз Салкич, настоящ депутат в парламента на Република Сръбска, който оцелява престой в два сръбски концентрационни лагера.
"Неговата мисия е много специална. Той се бори със сръбската пропаганда и споделя, че истинският мир не може да съществува без истина и справедливост. Работи активно за премахване на последиците от геноцида в Сребреница. Фокусира се върху правата на бошняците на територията на Република Сръбска, бори се за равнопоставеност на езика и културните ценности на малцинството", посочва Маева.
И допълва, че "споменът за тази трагедия ни задължава да говорим, да се противопоставяме на езика на омраза заради другостта по религиозни причини. Паметта не е просто дълг към жертвите – тя е морален дълг за бъдещето, защото е време да започнем да живеем заедно, да разбираме другия и да приемаме неговата различност".
30 години по-късно никой не говори за справедливост, останали са само болката от трагедията и страхът от ново разпалване на огъня. Дори и след токова години след края на най-кървавия конфликт в Европа след края на Втората световна война показа, че макар и Дейтънският мирен договор да действа, перспективите пред Босна и Херцеговина продължават да изглеждат много неясни.
Целия разговор чуйте в звуковия файл:Ако мъката беше сняг...той би се стопил до сутринта се пее в една босенска песен. Но тази тъга не се топи. Тя е събрана в плочи от мрамор, студена и тежка, върху сърцето на Европа. Ако мъката беше сняг, Мемориалният център на жертвите от геноцида в Поточари в близо до град Сребреница щеше да бъде зелена поляна, а не безгласна долина с паментници на погубени животи.
Всяка година на 11 юли, хиляди хора от цял свят се събират, за да почетат жертвите. Много от тях се включват в "Марша на мира“, който продължава 3 дни. Този маршрут възпроизвежда пътя, по който през юли 1995 г. около 15 000 босненски мъже и момчета се опитват да избягат от Сребреница към територия, контролирана от армията на Босна и Херцеговина, в района на Тузла, близо 100 км. Но за много от тях този път се оказа тяхната Голгота. Хиляди са пресрещнати, пленени и екзекутирани от силите на босненските сърби.
Над 8 000 души – босненски мюсюлмани, мъже и момчета – бяха отведени и екзекутирани. Светът знаеше. Светът гледаше. Светът мълчеше.Ако паметта избледнява, но дали вината изчезва?Едва ли.
Сребреница е символ – на провал, на човешка болка, на морална капитулация и нереализирани обещания. Тя е вик,който ще продължава да отеква в коридорите на ООН, в съвестта на бивши командири и войнци, в очите на оцелелите майки,които още носят снимки, а не могат да прегърнат семействата си. И всеки път, когато някой изрече, че е „време да забравим“, трябва да се замислим за цената на това забравяне. Защото паметта е съпротива. И защото никога повече…започва с никога не бива да забравяме раната, която не заздравява, вече 30 години.
Наталия Маева
