Португалският писател Жозе Луиш Пейшото става известен с романа си "Ни един поглед". Една история за скромни хора с библейски имена, в която творесъществува, но Творецът отсъства. Определят Жозе като едно от най-изненадващите открития на Португалската литература. Жозе бе гост и в България, за да представи историята си, ето какво разказа за БНР и "Понеделник вечер":
"Когато написах историята, все още откривах начините по които се структурира една книга. От дистанцията на времето смея да кажа, че този мой първи опит се оказа много свеж. Това е и една от причините тази книга да е толкова успешна. Тя промени живота ми година след публикуването. Заглавието получи наградата „Жузе СарамАго“ – една от най-важните награди за литературата на Португалия. По това време бях на 27 години. Оказа се, че все още съм най-младият автор получил отличието. След това романът започна да пътува по света. Хората го превеждаха. Това събуди интереса у много читатели към мен и това, което правя. Така се превърнах в професионален писател".
Колко често днес Луйш Пейшото се връща към мястото на своето детство?
"Вече не живея на това място. Преместих се в района на Лисабон. Една от основните характеристики на региона за който пиша е, че той загуби много от населението си през последните десетилетия. Връщам се там поне три пъти в месеца. Много от роднините ми също се преместиха, но се опитвам да поддържам връзка с мястото. Мисля за него. Все още пиша за този регион и ще продължавам. Когато пишеш книги един от въпросите, които трябва да си зададеш е – Какво искам да кажа на останалите? За мен, едно от най-важните неща, които искам да припомня е как се живееше някога там, където съм пораснал".
"Ни един поглед" е история за скромни хора, носещи библейски имена. За това си решение ми разказва Жозе Луиш Пейшото.
"Някои от имената са избрани с ироничен тон. Други – с малко по-буквален. Най-важният аспект на този мой избор е, че той идва заедно с тона на романа. Малко по-митичен е. Фактът, че тези герои носят подобни имена допринася много за атмосферата. Католическият аспект е много важен за Португалия. Моралния и религиозен свят на книгата ми са част от идентичността на мястото, където се развива действието. По този начин мислех, че има смисъл да взема назаем малко повече от този интертекстуален свят".
Героите не просто са с библейски имена, но някои от тях са пряко свързани с митовете.
"Някои от героите идват директно от този свят. Чувствам, че това не са просто измислени истории, възприемани за популярни. Понякога ги виждам и като напълно реални. Те са ми разказвани от баба ми. Героите за които говоря носят различни идентичности. Например Дяволът, той идва и от религиозната страна. Или Гигантът и сиамските близнаци, свързани с пръстите им. Този тип митология съществува в региона за който пиша, но те са и част от нещо много по-голямо, което съществува както в по-малката, така и в голямата среда".
Ето каква е ролята на поезията в живота и творчеството на Жозе Луиш Пейшото:
"Винаги е била важна за мен. Дори и тази моя книга е свързана с търсенето на истинската поезия. В Португалия сме приели, че сме страна с важни традиции в поезията. Имаме много обичани поети, които вдъхновяват дори автори на проза, като мен. Един от тях, разбира се, е Фернанду ПесОа – нашият голям поет на 20-ти век. Много важен глас за Португалия. Неговото влияние е толкова силно, че автор като Жузе СарамАго му посвещава роман. Повечето ни автори са писали поезия, дори и това да не е основният фокус на работата им. Четири са моите публикувани поетични книги. Открих красотата на писането именно чрез стиховете. Усещам, че, по някакъв начин, поезията обединява най-важните характеристики на писането. Усещам, че литературното писане винаги има сърцевината на поезия. В този мой роман това го има, не само в езика му. Но и в перспективата, която историята предоставя. В определени метафори, символи. Дори и героите и събитията в историята – те могат да бъдат възприети символично, не само в буквален смисъл".
В "Ни един поглед" творенията опитват да живеят животите си. Но къде е творецът?
"Отчасти заглавието е посветено именно на тази липса. Чувствам, че библейските имена и митологичният тон на книгата допринасят към този въпрос. Един много смислен въпрос. Надявам се, че читателят ще се запита сам себе си също. Когато виждаме цялото страдание през което преминават героите е много интересно да се запитаме защо едно божествено същество може да позволи цялата тази болка. Това е един екзистенциален въпрос. Няма един верен отговор".
Живеем в сложен свят. Докато се справяме с трудностите по пътя ни, намираме ли време да помислим и за създаването на един по-добър свят?
"Отново важен въпрос. Едно от трудните неща в тази история е да наблюдаваш как героите вървят по стъпките на една съдба, която чувстват, че не могат да променят. Като читатели наблюдаваме как потъват в цялото това страдание. Понякога си представям, че читателят се чувства малко безсилен докато чете подобна история. Но писането е и задаване на въпроси. Отговорите трябва да бъдат намерени от читателя през начина по който възприема света. Мисля, че преминаваме през период, в който е много трудно да отделим време на подобна ретроспекция. Непрестанно сме обкръжени от импулси, които се опитват да уловят виманието ни. Опитваме се да наваксаме с всичко, но развитието на света е много бързо. Литературата обаче е едно малко въстание срещу това. Аз съм оптимист и вярвам, че има място в човешкото същество за размисъл. Имаме нужда от него. Ако се откажем – бъдещето ни няма да е толкова светло. Чувствам, че, въпреки трудностите, през които преминаваме като общество, ще успеем да разберем колко е важно да мислим за съществените неща в живота. Не бих казал, че изведнъж всички ще започнат да четат и да се интересуват от сложни, екзистенциални въпроси – ако погледнем историята, четеното и културата винаги са били част от малцинство. Те не са били най-разпространената характеристика на никое общество. Чувствам обаче, че ще има хора, които ще пазят дълбоките мисли живи и ще успяват да променят света".
Докато правим интервюто, виждам, че на стената в уютната зала на Португалското посолство има плакат със снимка и представяне на Жозе Луиш Пейшото. „Това е снимка от преди 25 години“, през усмивка ми казва авторът. Спомня си за дните малко след създаването на „Ни един поглед“. Онзи първи роман, превърнал се за него в мост към световната литература.
"Не се страхувах особено. По това време бях много щастлив. Нямах търпение да публикувам книгата си. Не беше много сигурно, че ще стане. Отне ми година, за да намеря издателство. Дори и приятелите ми не бяха особено заинтригувани да прочетат ръкописа. Когато намерих издателска къща, бях много щастлив. Романът бе радушно приет. Превърнах се от непознат човек, в име, което се появяваше по корици и страници на книги. Бях и малко заблуден, поне по това време. Малко по-късно започнах да мисля по-отговорно и трезво. Така се появиха съмненията. Започнах да се страхувам и замислям повече. Поне в моя случай – писането става все по-сложно с всяка издадена книга".
Трудностите за Пейшото идват със следващите книги.
"Докато пишех първата си книга можех да разкажа каквото поискам, без ограничения. Нямах никакви истински амбиции. Животът ми си вървеше и се чувствах добре. Във втората си книга не можех да пиша за каквото и да е. Успехите на романа ми създадоха и очаквания у публиката, които трябваше да взема предвид. Третата книга ме затрудни още повече. Дойде четвъртата и петата. Не се оплаквам, но писането е едно постоянно предизвикателство. Става все по-трудно с всяка написана книга. Ако не успееш с първата си книга, се появява една дилема. Започваш да се питаш какъв е проблемът? Защо читателите не те оценяват така, както ти оценяваш себе си? Това прави втората книга, например, по-трудна за реализиране. Лично за мен издаването на втория ми роман мина леко. По това време все още бях малко безотговорен и заблуден. Написах една много крайна втора книга. Тя раздели публиката. След нея читателят или оставаше с мен или се отказваше от творчеството ми. В един момент започнах и да работя по книги свързани с трудностите при писане на една история".
С Жозе Луиш Пейшото се спираме и на звученето на португалската култура. Музиката и текстовете изпълнени с красива меланхолия, безкрайният дъх на океана и истинска страст. Защо красивата болка е толкова чест герой в сърцето на стила "фадо".
"Отговорът на този въпрос е заложен дълбоко в португалската идентичност от векове. Чувствам, че това се отнася дори към географското разположение на държавата. Обградени сме от океан. Близо сме и до Испания с която имаме много сложни исторически отношения. Чувстваме се като на изолиран остров. В Португалия, дори и хората, които не са читатели, имат някакъв контакт с португалската поезия, например. Ползваме в ежедневието си много цитати, които идват от много популярни наши поети. Понякога хората дори не подозират кой е авторът на съответния цитат. Фадото, много популярен музикален жанр у нас, е изградено върху текста на песента. Или по-точно поемата, както я наричаме. Думите трябва да бъдат разбираеми и изречени с отношение. Поемите са много важни, когато слушаме. Тези артистични прояви дават глас на дълбоките чувства заложени в културата ни. Те ги подхранват".