Как от "почтеността" едно правителство стигна до "държавността", коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" журналистката Мария Спирова.
"Класическият отговор ни отвежда към Оруел и тоталната подмяна на съдържанието на думите. В България "почтеност" често означава да бъдеш обществено приемливо непочтен. Така думата се изпразва от смисъл. Същото се случва и с "държавност". Дори да приемем, че ситуацията в Русе е такава, каквато я представят – няколко келеши нападат полицай. Да допуснем, че това е действителната история. Да се твърди, че това е посегателство срещу държавността, е толкова диспропорционално, преувеличено и истерично, че само по себе си е достойно за подигравка. Ако държавността може да бъде срината от трима келеши, които се бият с един полицай, то тази държавност не е сериозна. И всички, които вярват в това и заемат държавни постове, би трябвало да си подадат оставката.
Но когато се приближим към истината – която се оказва различна – и видим как системни, ескалиращи лъжи идват от институцията, която би трябвало да пази реда, и тези лъжи се приемат за чиста монета, тогава вече сме в следващата фаза: завръщането на тоталитаризма. Когато институцията с монопол върху насилието лъже за това кой кого е бил и в каква ситуация, когато се поставят знаци постфактум и се създава бутафория – това е подкопаване на доверието. А именно доверието е основата на държавността."
Кой руши държавността
"Не гражданите – криминални или не. Руши я този, който подкопава доверието в институциите. В случая това не са младежите на улицата.
Основният проблем тук е информационният вакуум. Когато властимащите запълват този вакуум със спекулации и агресивно насочват вината, без разследване, без съд, без доказателства – тогава имаме публична присъда. Това се случи и с тези младежи и това е рушене на държавността. Това не е въпрос на некомпетентност. Това е съзнателна стратегия – всяка случка, която ангажира общественото внимание, да бъде превърната в пропаганда, с предварително определен виновник. Това е похват, типичен за тоталитарни режими – винаги има една жертва, а всички останали са врагове. Жертвата винаги е властта, която уж се отбранява. Тя не ни мачка – тя ни "дисциплинира". И тук виждаме колко жадни за тази мазохистична дисциплина са някои от нас."
"Вече си мечтая за връщане на правото на полицията да бие."
"Това "право" никога не си е тръгвало, че да се завръща. Имаме подобни случаи от най-близкото минало, особено по време на протести. Идеята, че полицията е беззъба, е класическа опорка на неоконсерваторите и тоталитарните привърженици – че държавата не е достатъчно зла и жестока, че трябва да бъде садистична господарка. Но срещу кого?“
Българите и държавата
"Българите, откакто се помня, са поддържавен народ. Съществуват преддържавно. Животът им е ориентиран така, че да избягват съприкосновение с държавата. По време на комунизма това беше страшно и тревожно преживяване. После преминахме в държавен вакуум. И така българинът игнорира държавата, докато може.
Но когато се засили усещането за хаос, особено сега, когато живеем в социалните медии започваме да вярваме, че светът всеки момент ще се разпадне. Това субективно усещане за дезорганизация е повсеместно и хората започват да търсят крепителна сила, която да държи света от разпад. Това е резултат от начина, по който консумираме информация – с постоянни новини за насилие, убийства, отравяния. Започваме да съпреживяваме тези събития, сякаш се случват на нас."
Демокрацията в България
"В България демокрацията означаваше да гласуваш срещу някой, който те е издразнил по телевизията, а не за държавност, не за общо благо. Гласуваме наказателно, не конструктивно. А реалните екзистенциални кризи, като обезлюдяването на страната или осеммесечните сезони на горски пожари, никой не ги поставя в центъра на политическия разговор. Никой от популярните политици не може да формулира две конкретни изречения за това какво да правим с тези заплахи. Вместо това си разменяме махленски клюки и гласуваме според това кой колко ни е издразнил. И така пропуснахме момента, в който трябваше да разберем, че демокрацията не работи вместо нас. Ние сме демокрацията. Но не го разбрахме."
Гласуваме за хора, в които се разпознаваме или в сантимент, или в амбиция
"ГЕРБ, например, даде шанс на амбициозни хора без перспектива и това е успех, защото амбицията е ключово качество за българина. Колкото до държавността, когато гражданите не я чувстват като своя, тя става безстопанствен имот. И всеки предприемчив човек може да я заграби. Имотът на държавността е на гражданите, но ние отсъствахме. Не вярвахме, че нещо зависи от нас. И хората във властта казаха: "Тук няма никой, който да ме спре", и влязоха във владение на ресурсите.
В началото на прехода ресурсите останаха в номенклатурните мрежи и борците – регенерациите на властовите структури, които виждаме днес в ГЕРБ, в ДПС, в "Новото начало" все произлизат оттам. Никога не ни беше даден шанс да притежаваме държавата ресурсно, институционално, законодателно и така, държавността в България се дефинира от тези, които я заграбиха, и когато говоря за държавност, имам предвид превзетата, престъпна държавност, която имаме в момента. ГЕРБ в залеза на тяхната активност биват фактически изяждани от тумора, наречен "Ново начало"."
Ще се оправим ли, ако полицията започне да ни бие
"Със сигурност могат да ни "укротят". Големият проблем е, че не виждам интерес към съпротивата у голямата маса български граждани. Това е културен феномен. Когато стане напечено, инстинктът е да се снишиш и да изчакаш бурята да отмине. Ако властта продължи ежедневните си гаври с идеята за държавност, надявам се повече хора да се възмутят и да се уплашат за себе си и за бъдещето си. Защото въпросът дали можеш да ходиш по улицата, без някой да те набие, понеже "грешно ходиш", е реален. И тук се връщаме към фигурата на Борисов в ранния и зрелия период на ГЕРБ. Тогава имаше поне публична благост. Той можеше да се свърже с хората с "Аз съм прост, вие сте прости – няма страшно".
Сега тази риторика е изчезнала. Министърът на вътрешните работи се кара на хората от всяка пресконференция и то с презрение. Освен личностната му реактивност, виждаме пълно сливане: "Властта – това съм аз, държавата – това съм аз". Не сте вие. Вие нямате роля тук. Вие само плащате заплатите на полицаите. Той пази преторианската гвардия на "държавността", защото скоро ще дойде момент, в който те ще трябва да бранят превзетите институции от разгневените граждани. Ние, като граждани, се отказахме от нашата удържаща функция."
Какво се случва сега у нас
"Руснаците преживяха същото – постепенно сваряване като жаби. Първо се променя законът. После се разширяват правомощията на службите. После се забраняват изречения. После, ако имаш мнение, ще те бият. После ще те изчезнат. В България сега се случват същите процеси.
Нямаме разговор за уроците. Това е единият проблем. Другият е културният ни стремеж към несвобода, а към сигурност. Защото начинът, по който научаваме какво се случва, е изкривен. Телевизията е криминална хроника. Няма контекст, няма анализ – само ужаси от последните 24 часа. А в социалните медии алгоритмите ни заливат със същото, защото това се гледа. Дори хора, които вярват в идеята, че свободата е важна, постепенно биват "опържвани" с усещането, че сигурността е по-важна. Защото във всеки момент могат да бъдат смазани, наръгани, премазани, унищожени."
Кой има полза от това
"В случая на България – хората, които разбраха, че повече чрез избори няма да могат да заграбят цялата власт. Това е ключът. Социологическите проучвания показват, че държавата е разделена. Избирателите са разделени така, че колкото и пъти да отидем на избори, нещо, което вече тествахме, няма да се получи радикален превес. Дори тези, които развиха огромна машина за корумпиране и купуване на вот, достигнаха лимита си. На последните избори ДПС отпуши всички тапи и пак беше трудно да се надвие българския избирател.
Ние вече сме в етап, в който се търсят нови технологии за доброволно принуждаване хората да се откажат от свободите си, да прекършат идеята, че полицията не трябва да ги бие. Защото с избори вече не може да се стигне до пълната власт.
На практика последната битка на българското гражданство е тази за парламента. Другите институции вече сме ги загубили; второ, могат да бъдат върнати в ред единствено чрез парламента. А за него единственото, което можем да кажем в момента, е че все още не е окончателно завзет. Това не е добра новина. Но може да стане много по-лоша на следващите избори. Ако технологията на страха и несигурността продължи да работи, ако хората кажат: "Свободата не ни доведе до нищо. Дайте сигурност. Дайте полицаи на всеки ъгъл. Аз не мога повече да живея в тази екзистенциална несигурност"."
Какво може да се промени
"Първо – всеки от нас трябва да се запита: от какво има смисъл да ме е страх? Какво реално може да ми навреди? Не какво ми казват хората, които следвам в социалните медии, а какви са рисковете пред мен в следващите 20 години? Рискът е войната да се разгърне до нашата държава. И знаейки какво знаем за българските институции, които не притежаваме, които не се интересуват от нас – какво ще направи тази държава, ако върху нас започнат да падат дронове? Какво ще направи България при бедствие, война, продължително безводие, горски пожари, които вече засягат населени места? Отговорът е мрачен. Трябва да сменим тези хора. Защото в часа на нашата истинска нужда, те няма да работят за нас. Няма да го направят.
И когато си дадем сметка, че продаваме свободите си, за да получим сигурност, но нямаме нито една капка доказателство, че ще я получим – тогава трябва да действаме. А екзистенциалните рискове пред нас са много и разнообразни. Следващата стъпка е: какво можем да направим като граждани, преди да са отменили изборите или правото на събиране по улиците, за да може следващият парламент да има поне малко пространство за отпор срещу този тип заграбване на държавността – за лично ползване, никога за нас. Независимо какво им даваме. Колко права. Колко данъци. С колко от техните издивления се примиряваме. Само и само "мир да има". Но това уравнение никога няма да е в наша полза. И преди наистина да ударим нулата, трябва да започнем да бутаме обратно."
