4
Киното е за смели хора, стана ясно на 43-тото издание на Фестивала на българския игрален филм “Златна роза”. Във вечерта на наградите кинотворците изразиха своите позиции от сцената и показаха, че за същественото не трябва да се мълчи – нито във филмите, нито в живота. "Боклук"
Фокус в “Кино с думи” беше това късо кино, което директно говори за всичко, което има значение – любов, тревога, манипулация, отсъствие на общество, социален безпорядък, взаимоотношения.
Не е изненада например, че за много хора 90-те години са кино, откъдето и да ги погледнеш. Лили Кос обаче успява да допринесе още по-силно за това усещане с късометражния си дебют “Eraserhead в плетена торба за пазар”. Историята на дванайсетгодишната Ро (Елена Здравкова), която решава да се сдобие с пиратско копие на филма “Eraserhead” на Дейвид Линч, е история за киното, което се превръща в единствения възможен начин за бягство.
Филмът на Лили Кос получи наградата на гилдия “Критика” към СБФД за оригиналния си поглед към 90-те, представени през очите на дете, влюбено във филмите на Линч. Той взе също и специалния диплом за режисура на журито за късометражно кино, както и наградата на EWA BG – българския клон на Европейската женска аудиовизуална мрежа. Тава отличие за изгряващ женски кинематографичен глас се връчва за първи път в 43-годишната история на фестивала.
В едно задушно лято, в прашно предградие в Източна Европа, Ро минава през разпадащи се приятелства, крадени цигари и борби за надмощие от VHS епохата. Докато детството ѝ неусетно се изплъзва, киното я спасява. То има способността да изгражда личността въпреки всичко и да ни учи какво означава да се изразяваш. Точно както го прави Лили Кос. Не само с късия си филм, но и с подкрепата, която изрази за Палестина, докато получаваше своите отличия на 43-тия фестивал “Златна роза”.
Алекс Красимиров също вижда спасение в киното. То му дава възможност да се помири с миналото си и да покаже същността на взаимоотношенията.
За да разкаже за сблъска на Иван с празнотата, с отчужденото в семейството и със страховете, които го превземат, Алекс се обръща към живота на баща си и връзката си с него.
Той е израснал в Париж, там режисира десет късометражни филма, а “Черно куче” e първата му история на български. Филмът е заснет без сценарий, което му дава свободата да действа на момента. Казва, че рядко прави филми, а когато ги прави – трябва да усети нуждата да изкара филмовия разказ от себе си. Това, на което държи, е да не манипулира живота на екрана, а да го остави просто да се случва.
За загубата на комуникация помежду ни, за силата на тишината и за действията, които говорят повече от думите, а и за режисьорите, от които се вдъхновява – в звуковия файл говори Алекс Красимиров.
Всичко ли е затворено в привидната си форма, или все още имаме рефлексията да прозрем истината извън нея? Можем ли да надделеем над плътта и първичните си нужди, да се отдадем на смисъла, или жадуваме за удобно съществуване? Предпочитаме ли да анализираме, или искаме просто да етикетираме?
Алексей Кожухаров разширява “кръга ни на внимание”, като разказва една история за боклука, който ни заобикаля. Боклукът, който може да е единственото, което ни принадлежи.
Ангел (Красимир Василев) е млад мъж от ромски произход, който започва деня си със събиране на отпадъци от сметището и контейнерите за боклук. Докато брани събраното, той преминава през различни перипетии и конфликтни ситуации. В края на деня обаче събраните боклуци придобиват друг смисъл, както и самият живот.
От какво се страхуваме всъщност и защото толкова много държим всичко в живота ни да върви с упътване? Защо голямата любов на актьора Алексей Кожухаров е именно киното и какво го подбужда към режисурата? Защо не дели изкуството от общуването и защо публиката има думата във всичко, което прави?
Чуйте го в звуковия файл.
