Основателят на форума Любомир Попйорданов сподели за БНР, че началото е било поставено преди 35 години, в късния социализъм с клуб за приключенски туризъм.
“Това означаваше да се съгласяваш къде ще се отиде, ако има примерно годишнина на Левски или 1300 години България... Навремето в България много хубава екипировка се произвеждаше, която вече не се произвежда”.
Попйорданов сподели и най-големите промени в света на приключенците:
"Катеренето в България вече е масов спорт. Спелеологията - не толкова, но планинското бягане е масов спорт, колелата са масов спорт. България е 1 от 3 страни в Европа, в които се произвеждат рамки за колела. Това е голямо постижение! България е страната, в която се намират 2 от най-големите фирми за изкуствени стени, едната от които е световният лидер. Това са постижения на предприемачи, не са постижения на държавата.
Когато Боян Петров тръгна по своя път към върховете, той беше носител на този дух - че трябва да правим нещата заедно, че трябва да създаваме общности. В момента може би най-единни с пещерняците. Там има няколко с няколко федерации, но техните постижения са наистина експедиции на общността. Хората се самофинансират. При колоездачите нещата са по-публично видими. Спелеологията е малко ъндърграунд, в буквалния смисъл".
Ентусиазмът е неотменна част от фестивала “защото всъщност това са хора, които са богати със своите мечти”, каза Попйорданов в ефира на "Хоризонт до обед".
“Преди 20 години нямаше нито едно състезание за планинско колело или бягане. Сега са по няколко на седмица. Това само показва колко са се променили нещата” коментира Попйорданов. Той мечтае местните общности да са по-голяма част от проявите, както е в големите държави.
Приключението започва там, където свършва комфортът, категоричен е той.
"Трябва да прегръщаме приключението като необходимост и като един път, без да казваме, че това ще ни затрудни живота. По-скоро това ще развие нашата душевност. Мога да кажа за себе си, че когато започнах да катеря, се насилих, имах дълбоко в себе си задръжки да застана на Лакатнишките скали и си казах: “Не, трябва да го направя, защото трябва да изляза от своя комфорт, от залата, от университета”.
