Изложбата на Цочо Бояджиев е поезия в проза. Не - тя е поезия в прозрачните драпери на черно-бялата фотография. Така пише Юлия Родонова за експозицията "Някога бях“ в галерия "Фотосинтезиз".
Изложбата беше открита преди около месец, а след това имаше и няколко срещи на автора с публиката.
Винаги сте бил човек на мисълта и думите - обърнат навътре, а не към цветовете и формите. Какво хубаво видяхте в този свят?
"Просто ми се отвориха очите за красотата на света."
Във вашата стихосбирка и в едноименното стихотворение "Поезия на меланхолията“ пишете: "Даже адът да гори със тъмните си пламъци, словата трябва да останат тихи." Защо?
"Това е етос, възпитан у мен от родителите ми и от приятели – когато имам проблем, да не "виквам комшулука", а да се опитам сам да се справя. Нашият свят е многословен, дори гръмогласен. Но съкровеното слово идва отвътре – то се разпознава, когато е без фалш."
Истинни ли сме ние? Или просто не знаем кои сме и затова сме фалшиви спрямо себе си?
"Има едно фотографско предубеждение, че не трябва да предупреждаваме човека, когато го снимаме, защото ще застане в поза. Но човек винаги е в някаква поза. Ритъмът на движението, жестовете - всичко е културен жест. Природна, "чиста" автентичност няма. Ние винаги сме в някаква поза."
Вие се вглеждате в Средновековието и неговите герои. А днес често използваме думата "средновековие" негативно - за тесногръдие, за нещо лошо. Не живеем ли днес в още по-голямо средновековие?
"Средновековието не е нито по-добра, нито по-лоша епоха от всяка друга. Жестокости, интриги, осъждане на "свободомислието" – това го има там, но го има и днес.
Когато някой говори за "духовната бедност" на този период, бих го посъветвал да отвори "Сума на теологията" на Тома от Аквино и да прецени дали е писана от човек с по-слаб интелект от съвременния. Това, от което се срамувам днес, е агресивното, безсрамно невежество - приемано като нещо напълно поносимо. То ме отвращава най-много."
Къде може човек да бъде по-смел - в живота или в думите?
"Отговорът е ясен – "по делата ще ги познаете". Но аз много ценя думите. Те имат потенциала да отворят битие. Това е средновековна визия за словото. Не случайно една от големите книги на човечеството започва с думите: "В началото бе Словото".
Трудно ли е днес - предвид ситуацията навсякъде- човек да бъде хуманист?
"Трябва да сме снизходителни към слабостите на ближния. Да прощаваме. Да бъдем хуманни - това дава шанс и на нас самите.
Кога сте по-щастлив – когато пишете, превеждате или снимате?
"Сменям ги, като ми омръзне да превеждам, започвам да снимам; като ми омръзне да снимам (което още не се е случило), се връщам към поезията. Жонглирам между тези възможности и никога не скучая.
Разбирам, че сте един щастлив човек.
"Щастието е дефицитен артикул, така че не бих се определил така. Но да - дадени са ми шансове повече, отколкото заслужавам."
Цочо Бояджиев по повод изложбата "Някога бях" в галерия "Фотосинтезис".
Още в интервюто на Светлана Дичева с Цочо Бояджиев в "Закуска на тревата".
