Само две седмици след паметния 9 септември "любимият син на българския народ" Георги Димитров дава указания от Москва да се унищожи фашистката интелигенция, а Трайчо Костов нарежда до началото на октомври да са готови списъците с врагове. В същата заповед уточнява, че е задължително при репресиите да се унищожават всички документи и да се заличават следите. В противен случай ще бъде търсена лична отговорност.
На 19 април 1945 г. Георги Димитров пише в радиотелеграма до Трайчо Костов следното: "В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдените. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да било роля".
До април 1945-та голяма част от "работата" вече е свършена и остава оформянето на документите. Властта така ясно е показала на семействата и близките на убитите как трябва да мълчат, че вече 80 години трудно споделят собствената си родова история. Преди още да се чуе за т.нар. "Народен съд", властта на комунистите вече разчиства.
"Всяка власт първо елита гледа да премахне. Това е била целта – да се очисти. Те са си копаели сами гробовете – тези, които са ги застрелвали. Хората още ги е страх, насаден страх от бащите и дядовците. Ужас е било, страшна работа! Не може да си го представиш въобще."
Сред убитите в първите дни на ноември 1944-та в местността Бальов дол между селата Нисово и Щръклево са внучката на Баба Тонка - Тонка Никола Обретенова и съпруга й Нико Просеничков. Защо? Защото Просеничков, макар и пенсионер тогава, бил директор на Мъжката гимназия и възпитаник на университета в Йена, Германия - ерго фашист. Самата Тонка пък е първата жена агроном с диплома от Франция. Къде ти милост за такива хора! Тя не била в списъка, ама тръгнала с мъжа си "за справка" и нямало накъде - казахме каква е разпоредбата - без следи, без свидетели. Единствените разговори за политика в това семейство започвали и свършвали до четите на Левски и Освобождението. И в учебниците на децата точно там свършва разказът за семейството. За комунистическите им палачи нито дума.
Техният внук Боян Балкански тази година за първи път дойде на мястото, където са били убити баба му и дядо му.
"
Много жестоко време е било и лоши хора, жестоки. Не сме добри хора. Аз не ги забравям.
Цял живот съм си носил, че съм втора категория човек. До пенсионирането си съм усещал лошия полъх на наследството, което тези хора, покойните, ми донесоха. Но човек трябва да е добър и да прощава.
Не мога да простя на убийците. Лично", споделя Балкански.
По инициатива на Международно дружество "Елиас Канети" вече три години там се прави панихида за жертвите. Всеки разказва семейната си история и не се страхува, защото е сред свои. Тази уж народна власт е била безпощадна към всеки, който дръзне да й се противопостави. Почти като хитлеристите особено внимание обръщат на хората от ромския етнос. Бащата на Милан Николов е убит без съд и присъда, бил "неудобен". Убили го в лагера в Ловеч и пратили смъртен акт за слънчев удар, подписан от доктор, който също бил лагерист.
"Всяка година последната събота от март отиваме на шествие. Знам много убити хора от Русе. Нас 1962-ра година ни интернират. 1963 година се върнахме в Русе, бях в пети клас", разказва Николов. "Израснахме като деца без баща."
Тези убийства са повод за гордост за извършителите им. Сами отчитат и отбелязват с възмущение, че в Югославия, Румъния, Полша и Чехословакия "народните акции", както наричат престъпленията, са били компрометирани от меките присъди.
Ако една част от документите от т.нар. "Народен съд" вече са дигитализирани, а предстои обработката и на провинциалните състави, то убитите без съд и присъда са още по-зловеща част от картината на терора. Историците наричат това най-голямата касапница след Освобождението, а всъщност тогава се случва насилствена генна модификация на обществото ни.
Отвратително е това, което се е случило. Още по-отвратително е мълчанието ни.
Повече по темата чуйте в звуковия файл.
