Арменците в България са една от малките, но с ярко присъствие етнически общности в страната. Едва ли мнозина българи познават арменската история, но когато българин се запознава с миналото на този народ, не може да не изпита чувството, че препрочита историята на своя народ. Началото на арменската държава се търси към V-VІ в. пр. Хр., но през повечето векове оттогава до днес арменците е трябвало да отстояват независимостта си, правото си на собствено име и култура. По високите плата около библейската планина Арарат, в долините на реките, от които събират водите си Тигър и Ефрат, арменското царство ту се разширявало, ту смалявало, ту преставало да съществува. А империите, с които то трябвало да се съизмерва – Византия и Османската империя, са добре познати и на българите. През последните две столетия и за двата народа важна роля играла Русия.

Териториите на двата народа се намират на сравнително голямо разстояние една от друга, но в известен смисъл те стават почти съседи от времената на заселването на славяните и прабългарите на Балканския полуостров. Причина за това била Византийската империя, която преселвала хора от източната си граница на западната и обратно, а също и фактът, че мнозина арменци заемали високи постове в империята, включително и императорския престол. Следа от тези връзки е едно арменско четириевангелие от 966 г., открито в Бачковския манастир. То се смята за един от най-старите запазени арменски ръкописи въобще и днес се съхранява в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” в София.

В историята и културата на арменците има и други особености, които ги сближават с българите. Арменците са горди с факта, че тяхната държава е първата, която приема християнството като държавна религия – през 301 г. Връзката на църквата с държавата я отделя от църквата в Римската империя. Тази самостоятелност на арменската църква укрепва, след като тя не приема решенията на Халкедонския събор от 451 г. Приемането на християнството е свързано със създаването на арменска писменост и литература на арменски език. Така е и в България – християнизирането на страната е подпомогнато от славянската писменост и от богослужебната литература, преведена на говорим от народа език.

Независима и от Константинопол, и от Рим, арменската църква несъмнено е един от факторите, които крепят идентичността на арменците и ги превръщат в един от народите, чиято диаспора превишава няколко пъти броя на населението в националната им държава.

Няма сигурни данни за арменска диаспора в българските земи преди османското нашествие. Най-старият запазен арменски храм в България се намира в Силистра, Североизточна България. Според надпис, открит по време на ремонтни работи, той е построен през 1620 г. (1069 г. по арменското летоброене). В храма се пазят ценни старини и много книги, сред които и библия от 1686 г. От края на ХVІІ в. са и най-ранните арменски надгробни паметници в България. В периода на османското владичество арменски общности съществуват предимно в големи градове: Пловдив, Русе, Варна, Силистра, Шумен.

Всъщност, българските арменци не са сред големите групи на диаспората. Техният брой се увеличава рязко през трагичния период на репресиите срещу арменците в Османската империя, започнал през 90-те години на ХІХ в. при султан Абдул Хамид ІІ и продължил до края на гръко-турската война през 1922 г. Смята се, че в България намират убежище около 25 000 души. В малката музейна експозиция при арменската църква в Пловдив може да се види църковна утвар, донесена от бежанците предимно от Източна Тракия (днес Европейска Турция).

Броят на новодошлите надхвърля повече от два пъти по-старите арменски заселници, а голяма част от тях са загубили семействата си. Необходимо било огромно усилие както за настаняването им, така и за интеграцията им. Създават се арменски училища в 13 български града, като в София и Пловдив имало по две. Проучванията на всекидневната култура и фолклора на арменците в България показват, че през ХХ в. в България арменската общност на практика се гради отново, преодолявайки различията между стари и нови заселници, между пришълците от различни краища.

След две изселвания към Съветска Армения (30-те г. на ХХ в. и след Втората световна война) и едно към САЩ (1968 г.) днес арменската общност у нас е сравнително малобройна: не повече от 7 000 души. За сметка на това тя се отличава с високо образование и ярко присъствие в обществения и културния живот на страната. Имена като тези на писателите Севда Севан и Агоп Мелконян, на журналиста Кеворк Кеворкян, на композиторите Вили Казасян и Хайгашод Агасян, театралния режисьор Крикор Азарян, на певицата и музикален педагог Стефка Оникян, на художника Едмонд Демирджиян, спортистите Нураир Нурикян и Юлия Берберян не се нуждаят от представяне в България.

Взаимното доверие и симпатия между българи и арменци е намерило израз и в многобройните анекдоти, разказвани за арменци, защото само изпитани приятели могат да се шегуват помежду си.