Етномузиколог и етнолог, доц. д-р Веселка Тончева е част от научния екип на Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН. Интересът й към старинните форми на българската традиция често я отвежда на необичайни и труднодостъпни места. За щастие, тя притежава истински приключенски дух. Родена е в Плевен, в сърцето на Средна Северна България. Част от детските й спомени са хорàта на Дико Илиев – майстора на музиката в народен стил.

Има едно село между Ловеч и Плевен, където е роден баща ми – разказва тя. – Помня как в много ранна възраст слушах духовата музика и играех хорàта на Дико Илиев. Музикалното училище в Плевен завърших с акордеон, който не е типичен класически инструмент. След първите години в Теоретичния отдел на Националната музикална академия трябваше да избера конкретна музикалнотеоретична специалност. Избрах етномузикология – заради акад. Николай Кауфман, който беше мой учител и благодарение на когото животът ми взе тази посока. За мен той е човек с уникален опит и знания. През последните години вече си позволявам да се представям и като етнолог, тъй като натрупах опит с много теренна работа и много четене. Когато човек проучва синкретични форми, а традиционната култура е тъкмо такава, не може да се ограничи само в музикалните си познания. Това е цял един свят – изключително интересен, различен и богат. Да попаднеш в някое изолирано място и да се върнеш с един-два века назад във времето, да откриеш уникални музикални, танцови, обредни образци и дори поведенчески архетипи... Нищо не може да се сравни с това вълнение. Първото ми съприкосновение със съхранени музикални форми беше в Тетевенския Балкан, когато изучавах традиционната култура на българите-мюсюлмани или помаци, както ги наричаме. Това беше темата на докторската ми дисертация с ръководител проф. Димитрина Кауфман. Няколко села в Тетевенско, живели доста изолирано, са съхранили образци от по-стари времеви пластове. Хората там пеят песни, които никой не знае. Песни с подчертано архаичен строеж. Записах, дешифрирах и нотирах 400 песенни и инструментални образци, които публикувах в приложението към научния текст.

Веселка Тончева е автор и на десетки телевизионни и документални филми за различни обредни практики и обичаи. Един от тях е посветен на уникалния обичай „писане на булка”, разпространен само сред българите-мюсюлмани у нас. Изучавайки обичаите, тя самата често използва „метода на включването” – т.е. живее, работи, празнува като хората от общността, която изучава. Научните й интереси са насочени главно към затворените етнически или религиозни групи. Накъде я води това – ето и отговорът й:

Към първообраза и старинния пласт, съхранени най-добре именно сред затворените общности. Когато ти си с различна национална или религиозна принадлежност, обикновено се затваряш в себе си, за да се съхраниш. Срещнала съм много примери за това. Българите в Албания, сред които работя през последните години, буквално са „консервирали” обичаи, песни, обреди. Те живеят там от 1912-1913 г., в областта Голо Бърдо, на границата между днешните републики Македония и Албания. Разположението на тези села е високопланинско, а черният път до тях е построен през 1937 г. Хората там наричат езика си „бугарски йозик”. Според специалистите той принадлежи към най-западномакедонските български говори. Изследванията си за българите в Албания съм обобщила в книга от две части, подготвям трета. Сватбеният обичай е много добре запазен. Нещо, което сме чели само в научните изследвания и учебниците – там се пее във всеки обреден момент. Същото, дори в още по-съхранен вид, наблюдавах при жителите на Гòра. Там присъствах на сватба, която продължи една седмица. За „гораните” в България доскоро не се знаеше почти нищо. Гòра е област между Албания и Косово. Произходът на тази група е твърде спорен, но аз за себе си съм избрала следния подход – те наричат себе си „горани” или „нашенци”, така ги наричам и аз. Записвам каквото мога – ритуали, обреди, обичаи. Документирам разкази, спомени. Изказвам предположения, правя паралели. Основният проблем е, че всичко ми е интересно, а времето все не стига. Пътуванията по тези места също не се осъществяват лесно.

Веселка Тончева е работила и сред българските емигранти в чужбина. Най-задълбочено е изследвала ролята и мястото на българската народна музика в живота на сънародниците ни във Виена.

Българите във Виена са общност, към която се насочих преди време. Там проблемите са значително по-модерни. Българите просто са „пренесли” България в австрийската столица. Слушат българска музика, приготвят си неща от българската кухня, играят български хорà, слушат български етноджаз. Изследването, което правих там, беше свързано със способността на музиката да бъде опора за запазване на идентичност в чужда среда. Животът на нашите сънародници във Виена никак не е лесен – те ежедневно трябва да се доказват, да се утвърждават. Интегрирани са в една много динамична културна и обществена ситуация. Едновременно с това имат клуб за нашенски танци и се събират често. Братята Александър и Константин Владигерови, които отдавна живеят във Виена, са явление в австрийската култура. Всички ги свързват с България, а в музиката си те използват много фолклорни елементи. Другото българско име, познато от тази световна сцена, е на акордеониста Мартин Любенов. Във Виена има и български ресторант, който носи името на моя роден град Плевен. Негови собственици са бивши изпълнители от Северняшкия фолклорен ансамбъл. А сред посетителите има много българи. Младите хора там споделят, че преди да заминат за чужбина, изобщо не са проявявали интерес към народната ни музика. Попадайки в чуждоезичната среда, са потърсили именно фолклора ни като опора на националната си идентичност. Това в някакъв смисъл се случва и в Голо Бърдо, независимо от разликите в историческите условия – затворили са се в обичаите и езика си като защитна реакция.

В момента Веселка отново е на пътешествие около век назад във времето – отново в Голо Бърдо. На поредната експедиция и поредните записи на оригинални фолклорни образци.

Снимки: личен архив