„Класик на българската музика”... малко са имената в нашата културна история, съпътствани от подобно определение. Не всекиму се дава да положи основите на трайни тенденции, да очертае посоки, да запали творческия пламък в следващите поколения. Акад. Марин Големинов несъмнено е сред личностите, изпълващи със смисъл тези думи.

Той познаваше добре нашия фолклор. Вплиташе българските мелодии и метроритъм, но го правеше деликатно, органично, без „празнодумие” и показност.

„Зете, мили зете, Ленка да ми гледаш, Ленка да ми храниш...” – върху материал от този фолклорен образец е създадена една от най-красивите миниатюри в българската литература – Танц из Пет скици за струнен квартет, с вариант за струнен оркестър. Проф. Големинов обичаше веселата песен. Както и много други народни мелодии. Казваше, че ги помни още от детството си. Роден в Кюстендил, в семейството на уважаван юрист, бъдещият композитор се занимава с музика под ръководството на баща си. Участва и в домашните концерти. По-късно ще стане част от оркестъра на Операта в София, където е виолист през цялото си следване в Академията. Ще свири и втора цигулка в прочутия квартет „Аврамов”. В България негови учители са Тодор Торчанов – по цигулка, Добри Христов и Никола Атанасов – по теория на музиката. В началото на 30-те години на ХХ век следва в Scola Сantorum в Париж. Учи композиция при проф. Венсан Д`Енди, Пол льо Флем и Алберт Бертлен. Посещава и лекциите на Пол Дюка в Eсole Normale de musique, курсове по музикална теория, естетика и литература в Сорбоната. Във френската столица пише струнен квартет – първия от поредица забележителни творби за подобни формации.

След завръщането си в родината Марин Големинов става учител по музика в Първа, а по-късно и във Втора мъжка гимназия. От 1934 г. е член на дружество „Съвременна музика”. В края на същото десетилетие специализира в Германия. Там започва и работа върху „Нестинарка” – първото музикално-сценично произведение в творчеството му. Днес бихме нарекли тази творба „култова” – заради огромния интерес на премиерата през 1942 г. И заради неостаряващите й превъплъщения, на които се наслаждаваме и досега.

Вдъхновена от разказ на Константин Петканов, „Нестинарка” провокира интереса на младия творец към тайнствения огнен ритуал и го отвежда в Странджанската област – село Българи. Вълнението си авторът описва във великолепно есе. Повечето от своите статии, посветени на българския музикален стил, на естетически и професионални търсения и убеждения, Марин Големинов събира в няколко книги. Нека отбележим, че ненавършил 30 г. той вече е автор на монографичното изследване „Към изворите на българското звукотворчество”. Ще цитираме и няколко реда от книгата „Зад кулисите на творческия процес”:

„Какво правя ли?” – пише композиторът. „Копая надълбоко в земята, за да чуя тон от мой далечен прадядо. Пък макар и само стон... Събирам градивен материал – искам да издигна паметник на моите предшественици, които напластиха в душата ми красота и посяха в нея зърното на изкуството. Това зърно аз отглеждам с любов. Искам то да даде обилен плод и да бъде от някаква полза за другите. Напоследък все повече у мен се затвърждава убеждението, че пиша за хората. А те заслужават и внимание, и топлота, и искреност.”

Ето и откъс от интервю с големия композитор, съхранено в „Златният фонд” на БНР. Датата е 15 май, 1975 – годината, в която научава, че е удостоен с престижната награда „Готфрид фон Хердер” на Виенския университет.

„Искам да вярвам, че житейската ми зрялост е намерила отражение в художественото ми творчество. Отдавна съм се научил да не робувам на средствата, а да ги използвам разумно и плодотворно. Защото смисълът на изкуството е морално-етичен и засяга дълбоката същност на нашето битие. Опитвам се да си служа с всички изразни средства, създадени в досегашното развитие на музиката, учил съм се от композиторите от всички епохи, включително и от моите съвременници – наши и чужди. Някои от изразните средства на авангарда ще навлязат в главното русло на съвременната музика. Във втората и третата си симфония, в Микроквартета и др. съм използвал и битоналност, и сонорност, и алеаторика ... В творческия си път съм се старал да бъда винаги в досег с животрептущите проблеми на съвремието, да откликвам спонтанно на важните събития.”

Марин Големинов си отиде през 2000 г. – на 91-годишна възраст. Надарен със завидно творческо дълголетие, композиторът остави голямо музикално наследство. Първите му опити върху белия лист са между 1924-26 г. Последният опус е написан през 1996 г. Между тях създава четири опери, две танцови драми, четири симфонии, инструментални концерти, вокални, хорово-оркестрови, солови и камерни произведения. Поколения професионални музиканти у нас и до днес си спомнят Марин Големинов като един от най-обичаните професори по композиция, дирижиране, инструментознание, оркестрация в Националната музикална академия. За определен период той е и ректор на най-престижното висше музикално училище у нас. Списъкът на учениците му е изпъстрен с имена на известни личности, доказани професионалисти, ярки индивидуалности. Сред тях са Константин Илиев, Димитър Тъпков, Пламен Джуров, Юлия Ценова и много, много други.