Някога, преди стотици години, в далечен Китай живяло приказно красиво момиче с поетичното име Им Винг Чун – Вечна пролет. Нейната прелест привлякла вниманието на заможен, но с лоша слава момък, който решил да я вземе, ако е необходимо дори със сила, за жена. В отчаянието си Винг Чун се обърнала за помощ към монахиня на име Нг Муи. Монахинята, изпълнена със съчувствие към девойката, я отвела със себе си в планината, където я посветила в тайните на бойните изкуства с надеждата, че един ден тя сама ще може да се защитава. Веднъж, когато отишла в гората, Нг Муи станала свидетелка на схватка между лисица и жерав на тясна пътека, надвесена над пропаст. За да не паднат в бездната, животните били принудени да водят битка в тесен контакт, нанасяйки къси удари и гъвкаво избягвайки ударите на противника. Видяното подтикнало монахинята към създаването на нов стил бойно изкуство, който впоследствие тя нарекла на името на своята ученичка – Винг Чун.

В плен на загадката, наречена „винг чун”, ние се озоваваме в залата на широко популярния в средите на българските любители на бойните изкуства сифу (учител) Йосиф Хедер, за да научим нещо повече за единоборството, за чиято популярност в наши дни особено допринася легендарният боец от света на киното Брус Лий:

„Винг чун е китайско бойно изкуство, създадено с цел самоотбрана. И до ден днешен то запазва целта си за разлика от други изкуства, които са се превърнали в спортове. А спортът винаги означава правила и, съответно, загуба на ефективност. Винг чун никога не е бил спорт, той си остава бойно изкуство. Исторически той се е създал, развил и разпространявал в много тесен кръг на посветени. Дълго време е бил елитарен стил”, – ни въвежда в тайнствения свят на винг чун Йосиф Хедер.

Самият той, преди да попадне в кръга на посветените, преминава през различни спортове – отборни и единични. В един момент установява, че предпочита неотборните спортове. Увлича се от джудо и борба, китайски бойни изкуства, карате шотокан и киокушинкай. А когато заминава като ученик в Германия, попада на винг чун.

„Първото ми впечатление беше много отблъскващо. Въобще не ми хареса, защото винг чун не е красив, не е атрактивен, няма нищо общо с филмовата ни представа за бойни изкуства, – откровено споделя сифу. – Но това, което видях и преживях там на един открит урок с известен шампион по кик бокс, ми направи огромно впечатление - винг-чун инструкторът беше едно малко човече с цигулка, което остави цигулката си и демонстрира бойните си умения, без да даде никакъв шанс на опонента си. Видяното не ми даваше мира и три месеца по-късно се записах на винг чун. Така в Германия попаднах в сърцето на това бойно изкуство. Впоследствие изкарах два специални курса за треньор в Мюнхен и открих там мое училище. Но после получих предложение да се прибера в България”, – споделя сифу.

Тук Йосиф Хедер развива голяма мрежа – три училища в София, едно в Американския университет в Благоевград, където е хоноруван преподавател, две училища в Русе. След претърпяна контузия се налага малко да намали темпото, но сега отново постепенно се връща към предишния ритъм.


Винг чун е бойно изкуство, отворено към промените в съвременния живот, убеждават ни неговите почитатели.

„Да, това е нещо, което винаги много ме е впечатлявало, винг-чун се движи единствено в рамките на реалността, – потвърждава Йосиф Хедер. –  Това е парад на принципи, а не на закостенели техники. Защото в техниките някои неща остаряват морално. Има бойни спортове, при които все още се практикуват високи кикове, които са били необходими, за да бъдат сваляни ездачите от коня, нещо, което е нереално в днешния свят. Ние занимаваме хората с прагматични неща, напасвани към реалните дадености”.

В облеклото на занимаващите се с винг чун не виждаме познатите от другите бойни изкуства цветни колани, които стават повод за надпревара между трениращите. Няма и състезания. Не е ли това демотивиращо за онези, които решат да му се посветят?

„Относно коланите има един афоризъм, че те служат, за да държат панталоните. При нас също има степени, които показват нивото на практикуващия – 12 на брой. Движейки се през тях, ученикът усвоява определен материал и полага изпит, в който задължително има и практическа част. Защитавайки една степен, той се насочва към по-горната. Да, демотивиращо е донякъде, защото хората имат повече филмови представи за бойните изкуства и спортове. Но не трябва да се забравя, че нуждата е причината за появата на бойните изкуства, нуждата да се защитаваш в повечето случаи срещу по-добре въоръжен противник. При винг чун ударите са насочени към най-слабо защитените части на човешкото тяло – очите, гърлото, слънчевият сплит, слабините при мъжа, ушите и т.н. Няма как очите, например, да бъдат наранявани със спортна цел. Затова и няма състезания по винг чун”.

За да овладеете винг чун в такава степен, че да можете успешно да го използвате за самоотбрана, са необходими година и половина – две при тренировки два или три пъти в седмицата, уверява Йосиф Хедер и допълва: „Ние искаме да подготвим хората за реалните улични ситуации, защото по този начин изненадата е по-малка”.

Именно неприятните инциденти на улицата в последно време най-често водят хората в залата по винг чун. Но с времето сифу успява да промени тяхната мотивация за занятия с бойното изкуство. Йосиф Хедер се старае да даде максималното от себе си на своите ученици.

В края на срещата попитахме сифу, кой според него е най-опасният противник:

„Най-опасният противник – това сме самите ние. Защото много често се излагаме и се чувстваме засегнати от ситуации, в които се вкарваме сами. Това е моето дълбоко убеждение. Човек, който дълго време се занимава с бойни изкуства, разбира, че всъщност винаги има избор, дали да участва в някоя схватка или не. И ако разбере тази свобода на избора, т.е. ако победи себе си, много малко неща могат да го изненадат и да го вкарат в опасна ситуация”.