Осъзнали неразрушимото единство на материално и нематериално още преди векове, хората по нашите земи прилагали различни методи за защита и лечение. Извършвани в света на видимото, те трябвало да осигурят закрилата на невидимите сили. Сред тях са различните видове обети, наричани в народната практика „зàрек”. Как бивали определяни нещата, от които човек трябвало да се откаже, а също – с какви ритуали се „узаконявала” клетвата?

Как се запазва здравето – душевно и физическо? Какви механизми на поведение трябва да следва човек, в стремежа си да го постигне? Отговори на този въпрос ще открием буквално „на всяка крачка” в българските традиционни вярвания и ритуали.

Борбата с болестите е преди всичко борба с човешките недостатъци, които им „отварят вратата”. Едно от средствата, осигуряващи победа, било отричането от определени храни, действия и пр. Обикновено към „зàрек” или „заричане” се пристъпвало след като са изчерпани възможностите на народната медицина. Особено ефикасен бил зарекът при лекуване на нервни и душевни болести. Според народната вяра, тези беди се причиняват от „лоши духове”. Разбира се, ако човекът е достатъчно праведен, ангелът му е силен и битката е спечелена още в невидимия свят. Но ако „лошотията” все пак е успяла, се обръщали към врачки и билкарки. По тяхно искане подготвяли всичко необходимо за обредните им действия. С изключение на билките – тях лечителите подбирали сами. Познати са различни отвари, за които се използват лековити и магьоснически треви и растения. С някои от тях поливат или направо къпят болния. Други са предназначени за пиене. Така, със силата на водата и полезните извлеци, прогонвали болестта или лошия дух, който я носи.

Когато лечението с билки е завършило, остава още един етап. Той „гарантира”, че болестта е отпътувала в неизвестното с „еднопосочен билет”.

За да са сигурни, че лошият дух е получил своето, наситил се е и няма да се върне, баячките пристъпвали към заричането. За него са необходими чаша вино и обреден хляб. Стопанката на дома приготвяла прясна пита. Според големия български етнограф Димитър Маринов, украсата правели с напрусци (железен уред, употребяван при тъкането) или с гривни. Трябва да отбележим, че не всяка жена можела сполучливо да изработва пластичните изображения върху хлябовете. Затова понякога викали някоя призната майсторка – роднина или съседка. Питата, предназначена за зарека, се пече под връшник. При това се внимава – не бива да има прегоряло или почерняло място. Вече готова, трябвало да бъде намазана с мед – както много други обредни хлябове, приготвяни за предпазване от различни болести. Виното и хляба поставяли близо до огнището, върху синията (ниска дървена маса). Сега вече обредът можел да започне.

Обредното лице, което извършва лечителския ритуал, първо завежда болния до вратата на къщата, хващайки го за дясната ръка. Там той трябва да се поклони на долния праг. След това се връщат при огнището. Страдащият навежда главата си, а врачката я поръсва с вода, в която са гасени въглени. След това вдига синията, поставя я върху човека и казва: „Това е за тебе, сладка и медена. Наяж се, напий се и си иди със здраве от …”. Тук тя споменава името и продължава: „За твое здраве тя (или той) се обрича да не яде месо от коза.” Това е само един пример. Зарекът можел да бъде различен. Болният трябвало да се съобрази изцяло. Понякога това означавало да не си мие косата в петък или да не работи в понеделник, да не носи дрехи с червен цвят, да не пие мляко, да не яде шаран и пр. Никой не знаел предварително от какво ще трябва да се откаже. Врачката не споделяла това, дори обикновено казвала каквото първо й дойде наум. Вярвали, че само така болестта никога няма да се върне. Понякога забраната била валидна за 40 дни. Това се практикувало в по-леките случаи. При по-сериозните проблеми зарекът оставал за цял живот. И най-малкото нарушение можело да се окаже фатално. Затова хората се отнасяли с разбиране към заречените. Когато някой отказвал да яде нещо, често чувал: „Вземи, да не си заречен!”. Ако човекът отговарял: „Не мога, заречен съм!”, всички с уважение произнасяли: „Нека ти е здраве!”.