„Ветре ле, ненавейнико…” – фолклорните образи на вятъра

„Гони вятъра” – казваме за човек, който никак не е наясно с целите и идеите си. „Вятър го вее на бяла кобила” пък е определение за разсеяни, небрежни.... и непукисти. „Вятър работа” наричаме нещо несигурно, несериозно и будещо недоверие. Със сигурност, обаче, народните мъдрости и традиции далеч не са „вятър работа”.

„Силен вятър вее”, изп. Стаматка Кирилова Download

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Учебникарската дефиниция за природното явление звучи така: „Движение на въздушните маси от места с високо към места с ниско атмосферно налягане”. А първото известно научно описание на вятъра е направено през ХVII век от италианския физик Еванджелиста Торичели. Векове преди това в много културни системи вятърът се персонифицира като божество или като няколко свръхестествени личности. В индуизма това е богът Ваю, в древногръцката митология божествата са няколко, свързани с четирите посоки на света. В шинтуистката митология Фуджин (богът на вятъра) присъства на сътворението на света, а Ньорд – неговият събрат от Скандинавия, има четири джуджета за помощници. Незнайно откога, хората по нашите земи са изучили нрава на различните по посока и сила въздушни явления. В своя стремеж да предпазят семействата, домовете и плодовете на труда си, те установили съвсем точно времето на появяване и последиците от ветровете, характерни за техния регион. В нашия фолклор ветровете са класифицирани първо според четирите посоки. Идващият от север е Северняк, Дунавец (заради река Дунав), Долняк. Южнякът, който носи топлината и хубавото време наричали Югът, Белия или Благия вятър. Заради мъглите, идващи от Черно море, източният вятър е Мъглар, Кривец или Ченоморец (от Черно море). От запад пък идва Горнякът, именуван още Софиянец. Кошàва пък наричат югоизточния вятър, Козùца – североизточния.

„Подухни ми, ветре”, изп. Елена Божкова Download

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Според едно от преданията, ветровете са затворени в огромна пещера. Според друго – те живеят в кожен мях. Пази ги старец, загубил слуха си. Или ламя, сляпа бабичка, св. Илия, дори сам Господ. Щом задуха вятър, значи старецът (или другите пазители) са отпушили пещерата. Ако се задържи дълго, казват, че старецът не може да намери дупката на пещерата (или на кожената торба) и да я запуши. В Южна България вярвали, че всички ветрове се раждат в нощта срещу Коледа и се кръщават срещу Водици (Йордановден). В народните приказки често се случва те да спорят. Понякога кавгите им стават много страшни. Една народна легенда разказва за братята ветрове – Черния, Белия, Синия и Червения. Най-лошият от тях бил Черният, защото ядял хора. Оженили се те за четирите дъщери на беден старец. Съпругата на Черния била много нещастна от неговите злини. Искала да го надвие и успяла с хитрост. Научила, че когато спи, сърцето на мъжа й се превръща в яйце, което лежи в орлово гнездо. Една нощ невестата взела яйцето и дочакала изгрева в планината. Щом изгряло слънцето, яйцето се пукнало в ръцете й и тя се избавила от своя мъчител.

„Бял ветре”, изп. Славка Димитрова Download

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Освен споменатите „вятърничави” особи, във фолклора съществуват безброй други „герои“. Едно от най-красивите имена хората са дали на лекия ветрец, който духа сутрин рано, вечер късно и на пладне. Нарекли са го „полибник”. Според поверието, той е побратим на самовилите. Особено полезен е вятърът по време на вършитба. Тогава той трябва да отвее житото от плявата. В Странджанско дори правели специален курбан за вятър на хармана. Записани са много песни за Белия вятър, а също за Горянина (който идва от планината). В някои текстове към вятъра се обръщат с „ветре ле, ненавейнико”. Често момата-жетварка моли „ненавейника” да отнесе гласа й до гората, където любимият пасе стадото си.

В „Момче и вятър” – една от най-популярните народни приказки, вятърът първо е пакостник, а след това – помощник и закрилник. Имало едно време вдовица с малък син. Двамата се трудели неуморно и успявали да напълнят хамбара си с жито. Една вечер майката изпратила детето да вземе брашно от избата. То изпълнило заръката, но щом излязло на двора, вятърът отвял брашното от съда в ръцете му. Това се повторило няколко пъти, момчето се разгневило и хукнало да гони злосторника. Всички по пътя му казвали,че е глупаво и дори опасно да гони вятъра, но то не се отказало. Най-накрая го стигнало и си поискало брашното обратно. „Ей, момче, вятър брашно държи ли?” – засмял се Вятърко и в замяна наградил смелчагата с вълшебна кърпа. Трябвало само да каже: „Кърпичке, дай да ям!” И тя се отрупвала с храна. По обратния път момчето останало да пренощува в един хан, а гостилничарят и жена му откраднали кърпата. Върнало се момчето при Вятърко, който му дал вълшебно петленце – щом запеело, златни пари излизали от устата му. Алчните гостилничари отново издебнали момчето и го ограбили. Третия път вятърът решил да ги накаже. Дал на упоритото момче вълшебна пръчка, която при команда започвала да бие здраво. Така детето си взело и кърпата, и петлето, а после щастливо се завърнало у дома.

Споделете

„Ветре ле, ненавейнико…” – фолклорните образи на вятъра

Още от категорията

Елеонора Едрева изследва старите багрилни техники на България

Първи фестивал на българските фолклорни състави в чужбина

"Хоро при извора" във Велинград – когато традицията извира от сърцето на Родопите

Българско Национално Радио