Първенецът на света е Еверест. Но неговата комерсиализация с годините го прави все по-малко привлекателен за подготвените катерачи. К2, вторият по височина връх, е по-голямото предизвикателство за големите в алпинизма. Суровата скалиста пирамида, прославила се с капризния си климат, е лобно място за 29 от всеки 100, тръгнали по нея алпинисти. На 31 юли 2014 г. за първи път на К2 стъпи българин. Така, след като през май е достигнал най-високите точки на Канчендзьонга – 8586 м (първо изкачване на българин), и на 23 юли – на Броуд Пик – 8047 м (първо документално потвърдено изкачване на българин) без кислород и без помощта на шерпи, Боян Петров, който е диабетик, става първият българин, изкачил 3 осемхилядника за 100 дни. Двойното му изкачване – на Броуд Пик и К2 за 8 дни, е и световен рекорд. За тези впечатляващи  успехи българският алпинист е поздравен с видеообръщение от легендата в алпинизма Райнхолд Меснер и италианския спортен журналист от "Гадзета дело спорт" Сандро Филипини.  Изпитвал ли е съмнения Боян Петров, че ще постигне целта си, предприемайки изкачване на К2 веднага след Броуд Пик, без да си даде време за възстановяване?

„Имах съмнение, че може да не ми стигнат силите при изкачването на всички върхове. Но когато виждах човек пред себе си, се мобилизирах тройно. На тази експедиция нямаше никой, който да ме задмине,  защото е по-бърз. Ставах два-три часа след другите. А после ги задминавах един по един. Това се дължеше на добрата форма след Канчендзьонга, аклиматизацията, която бях придобил там. На Канчендзьонга имах халюцинации и проблеми с концентрацията над 8,500 м. А на К2 имах усещане, че катеря 7-хилядник. Чувството, което имах на Канчендзьонга, че съм в космоса, беше почти преодоляно”, – споделя Боян.

Успехът идва при българина след едно неуспешно изкачване на К2 през 2005 г. Но то му помага, защото този път непознати за него са само последните 400 метра. Ето какво разказа алпинистът за трасето към върха:

„Познавах най-добре маршрута по реброто Абруци. Той е класически, но не е лесен. В много от лагерите има лавинна опасност. Уж изкачвах К2 с група поляци, но всъщност се движех 2-3 часа пред тях. Бях сам по маршрута – аз и една 16-килограмова раница. През цялото време носех палатка, храна, чувал, дрехи – от базовия лагер до върха”.

Историята на изкачванията на К2 показва, че стигането до върха още не означава успешна мисия, тъй като смъртта дебне често и по обратния път.

„Излизайки на върховия гребен, ме блъсна вятър със скорост 60-70 км в час и със снежни късчета, – разказва Боян. – На върха така и не можах да се насладя. След 30-40 минути поех надолу. Слизах с помощта на GPS часовник. Бях попаднал в пълен „уайт оут”, при което гледайки надолу по склона, не можеш да разбереш къде свършват облаците, къде започва земята и какъв е наклонът. Правиш крачки, които са реално скокове. Няколко пъти се претъркалях, докато схвана релефа под мен”.

На връщане след нощ в лагер 3 алпинистът се събужда в палатка, затрупана от сняг. Едвам се изскубва от ледената хватка.

„Слизането е ключово за успеха на целия проект, – подчертава Боян. – Разсееш ли се, смъртта е на една крачка. Бурите, които се бяха разразили по време на слизане, ме караха да се чувствам по-близко до някакъв неприятен момент, отколкото при изкачването. Надолу слизаш психически разтоварен, защото си се качил. Но това означава изчезване на фокуса. А аз от други подобни слизания знам, че фокусът трябва да е до края. И го запазих до базовия лагер”.

По време на своите експедиции Боян Петров, който е биолог и част от екипа на Националния природонаучен музей в София, прави открития, събира ценна информация за животинския и растителния свят. Сега смята да напише научен материал на тема „Горната граница на живота в Пакистан”. А някъде по ледника Балторо на Каракорум крачи кръстеният на него паяк Aulonia petrovi, най-големият черен паяк в района и единственият, който лази по височинните лагери, уточнява алпинистът.