Един от най-големите майстори на българския театър, учител на няколко поколения български актьори, Кръстьо Сарафов се превъплъщава  в много централни мъжки роли на Шекспир, играе блестящо в пиеси на Гогол, Чехов, Молиер, Грибоедов, Шилер, Петко Тодоров, Яворов. Той е и първият актьор, изиграл  ролята на Големанов – пишман политика, станал  едно от най-популярните имена на български литературен герой.

От премиерата през 1927 г. под режисурата на Николай Масалитинов до ден днешен, героят от пиесата на Стефан Костов се възприема не просто като карикатура, а като  въплъщение на пороците на българските политици. Големанов – „прост учител, издигнал се на върха“, е истински антипод на българските учители от Възраждането, какъвто е бащата на  Кръстьо – Петър Сарафов. Роден през 1842 година в Гайтаниново, тогава в Османската империя, Петър Сарафов завършва  в Серес и става учител. Създава първото българско училище в Мелник през 1873 г., през 1880 г. основава българското училище в Серес, след което  прави постъпки и за откриване на Солунската българска гимназия. Заради  просветно-патриотичната си  дейност е наклеветен и през 1885 г. е осъден на 16 г. заточение в Мала Азия. След две години успява да избяга през Цариград към Одеса и оттам – към София. Тук пристига и цялото му семейство с девет деца. Сред тях са 12-годишният бъдещ актьор Кръстьо и брат му Борис, който става войвода и ръководител на Върховния македоно-одрински комитет и ВМОРО.

В София Кръстьо открива единствения за града театър „Зора”. Запленен от постановките, в които играели негови приятели,  решава също да се включи. През 1891 година дебютира с първата си роля и  предизвиква гнева на родителите си. За да го откъснат от театъра, те го изпращат да учи в Одрин. След завършването на гимназия обаче той се явява на конкурс за стипендии по драматично изкуство в чужбина. Кандидатстват 60 човека, от които са избрани четирима. Печели стипендия за Париж, но баща му успява да я пренасочи към руската столица и Кръстьо Сарафов заминава да учи в Петербург. Когато се завръща, започва да играе в „Сълза и смях“, става един от основателите на пътуващия „Свободен театър” и на Народния театър.

Колегите му разказват, че за всяко представление Сарафов се подготвял, сякаш че ще бъде премиера. Че наизустяването на всички  реплики в спектаклите  му отнемало по цели дни и нощи, но това го уморявало, защото казвал:  „За мен всяка дума, казана от артиста, трябва да се преживява. Тя не е обикновена дума, а слово, което излиза направо от сърцето”. В Златния фонд на Българското национално радио се пази  и споменът на актьора Иван Димов за колегата му Кръстьо Сарафов:

През 1952 г. България се сбогува с една от легендите на българската сцена – Кръстьо Сарафов. Година преди това Националната академия за театрално и филмово изкуство в София е наречена на неговото име.

В материала е използвана и информация от документалния филм на БНТ „Кръстьо Сарафов пред театралната маска и зад нея”